Северно сияние

— Какво правите? И кое е това дете…

Тя не успя да довърши, защото в този миг я позна. През сълзи Лира я видя как се приближава до една пейка и се вкопчва в нея. Лицето й, толкова красиво и спокойно, сега беше измъчено и разкривено от ужас.

— Лира… — прошепна тя.

Златистата маймунка се хвърли към Панталеймон и го издърпа от мрежата, Лира също скочи като ужилена. Панталеймон се изтръгна от грижовните ръце на маймунката и тръгна със залитане към Лира, за да се сгуши в прегръдките й.

— Никога, никога! — прошепна момичето, скри лице в козината му и усети ударите на сърцето му, докато той се притискаше в нея.

Двамата стояха вкопчени един в друг като корабокрушенци на необитаем бряг. Лира чуваше, че госпожа Колтър говори нещо на мъжете, но дори не се опитваше да долови смисъла на думите й. После напуснаха омразната стая заедно. Госпожа Колтър я подкрепяше, почти я носеше по коридора, докато стигнаха някаква врата. Вътре имаше легло, въздухът ухаеше, светлината беше мека и приглушена.

Госпожа Колтър нежно я сложи на леглото. Лира така здраво притискаше Панталеймон до гърдите си, че ръцете й трепереха от усилието. Нежна ръка я погали по косата.

— Мое скъпо, скъпо дете — промълви нежният глас. — Как попадна тук?

17. Вещиците

Лира стенеше и трепереше неудържимо, сякаш току-що я бяха измъкнали от леденостудена вода. Панталеймон се притискаше до голата й кожа под дрехите, милваше я и се опитваше да й помогне да дойде на себе си, но през цялото време усещаше присъствието на госпожа Колтър, която приготвяше някаква отвара, и най-вече на златистата маймунка, чиито твърди пръстчета бързо опипаха тялото на Лира и напипаха торбичката на кръста й.

— Седни, миличка, и изпий това — каза госпожа Колтър и нежно пъхна ръка зад гърба й, за да я повдигне.

Лира цялата се сви, но Панталеймон й прошепна мислено: „Можем да сме в безопасност само ако се преструваме?“ Тя отвори очи и откри, че са пълни със сълзи. И за своя изненада и срам се разрида неудържимо.

Госпожа Колтър избърса очите й с напарфюмирана кърпичка, като съчувствено мърмореше нещо. В това време маймунката държеше чашата й.

— Поплачи си, миличка — ласкаво изрече жената и Лира реши, че трябва да престане на всяка цена. Опита се да спре сълзите, стисна устни и сподави риданията, които още я разтърсваха.

Панталеймон играеше същата игра. Да ги излъжат, да ги надхитрят! Той се превърна в мишка и пропълзя до маймунката, за да подуши отварата. Беше съвсем безобидна — обикновена лайка. Панталеймон се прокрадна обратно до Лира и й прошепна:

— Пий!

Тя седна в леглото и хвана горещата чаша с две ръце, като духаше и сърбаше. Беше свела поглед. Трябваше да се преструва, че никога в живота си не се е чувствала по-зле.

— Лира, скъпа — промълви госпожа Колтър, като я галеше по косата. — Мислех си, че никога вече няма да те видя! Какво стана? Изгуби ли се? Сигурно някой те е извел от апартамента ми?

— Да — промърмори Лира.

— Кой, скъпа?

— Мъж и жена.

— От гостите ли?

— Да, май че да. Казаха ми да отида да ви донеса нещо от долния етаж и аз тръгнах, а те ме хванаха и ме откараха нанякъде с някаква кола. Но когато спряха, аз побегнах и те не успяха да ме хванат. Само че не знаех къде съм…

Отново я разтърсиха ридания, но този път по-слаби и никак не й беше трудно да си даде вид, че споменът за случилото се я е разстроил.

— Тръгнах да скитам наоколо и се опитвах да се върна обратно, но тогава ме хванаха Лакомиите… Качиха ме на един камион с още няколко деца и ме отведоха в някаква голяма сграда, не знам къде точно се намира.

С всяка изминала секунда, с всяка изречена дума Лира усещаше как силите й се връщат. Сега, когато вършеше нещо трудно, добре познато и непредсказуемо в повечето случаи — с други думи, лъжеше, — тя отново се почувства господарка на положението. Това беше същото усещане, което й даваше властта над алетиометъра. Трябваше да внимава да не каже нещо съвсем неправдоподобно, на някои места да се изразява мъгляво, а друг път да измисля цветисти подробности. С две думи, да прояви цялата си артистичност.

— Колко време те държаха там? — попита госпожа Колтър.

Пътешествието на Лира по каналите и после с циганите беше отнело седмици. Трябваше добре да го пресметне. Тя си измисли някакво пътуване с Лакомиите до Тролезунд, после бягство, всичко това наситено с подробности, които разходките из града й бяха дали. Имаше и черна работа в Ейнарсоновия бар, и кратка служба в някаква ферма във вътрешността на сушата, а накрая и самоеди, които уж я бяха хванали и я бяха отвели в Болвангар.

— Те искаха… искаха да отрежат…

— Тихо, тихо, скъпа. Ще разбера какво е станало.

— Но защо искаха да ми сторят това? Никому нищо не съм направила! Всички деца ги е страх от това, което става тук, но никое не знае какво е то. Толкова е ужасно! По-лошо от всичко друго… Защо го правят, госпожо Колтър? Защо са толкова жестоки?

— Стига, стига. Вече нищо не те заплашва, миличка. Никога няма да позволя да ти сторят подобно нещо. Вече знам, че си тук, и няма да го допусна. Никой вече не може да ти навреди, скъпа моя…