Сфера

— Знаеш ли, — продължаваше Бет, — това, което направи, беше страшно. Да скочиш, дори без водолазен костюм. Водата отвън е само няколко градуса над нулата. Много смела постъпка. Глупава, но смела — тя се усмихна. — Ти ми спаси живота, Норман.

— Нямах време да мисля — отвърна Норман. — Просто го направих.

И Норман й разказа, че когато я съгледал навън, с надвисналия над нея облак от тиня, почувствал в него да се надига някакъв детински ужас, нещо потънало и отдавна забравено.

— И знаеш ли какво беше то? — рече той. — Спомних си за циклона в „Магьосникът от Оз“. Като бях малък, този циклон ми беше изкарал акъла. Страхувах се, че и сега ще се повтори.

А може би, мислеше си Норман, това са нашите нови митове. Дороти, Тото, Лошата магьосница13, капитан Немо и неговият гигантски калмар…

— Е, както и да е, — махна с ръка Бет, — важното е, че ми спаси живота. Благодаря ти.

— Винаги съм насреща — ухили се Норман. — Само, не го прави отново.

— Няма, обещавам.

Тя му поднесе мъничка пластмасова чашка. Течността вътре бе гъста като сироп и сладка.

— Какво е това?

— Изотоничен глюкозен разтвор. Изпий го.

Норман отпи повторно, но течността бе неприятно сладникава. На монитора, в другия край на стаята продължаваха да светят буквите ЩЕ ТЕ УБИЯ СЕГА. Норман извърна очи към Хари, който продължаваше да лежи в безсъзнание, а системата, включена в ръката му капеше равномерно.

Хари беше прекарал в безсъзнание цялата случка.

Едва сега Норман започна да осъзнава този факт. Крайно време беше за някои изводи. Не му се искаше, но нямаше как.

— Бет, — заговори той, — защо според теб, се случи всичко това?

— Всичко кое?

— Ами посланията на екрана и така нататък. Атаката на поредното творение.

Бет го погледна с познатия, равнодушен израз.

— А ти как смяташ, Норман?

— Че не е Хари.

— Не. Не е.

— Тогава, каква е причината? — настояваше Норман. Той се изправи и придърпа нагоре одеялото. Лекичко сви нараненото си коляно и се намръщи от болка. Все пак, можеше да го движи. Норман закуцука към илюминатора и надзърна навън. В далечината се виждаше веригата от блестящи червени светлини на детонаторите, поставени от Бет. Така и не можа да разбере, защо го беше направила. От известно време Бет се държеше наистина странно. Норман сведе очи към основата на станцията.

И тук, под самия илюминатор, също блестяха червени светлини. Тя беше поставила детонатори и в експлозивите около станцията.

— Бет, какво си направила?

— Какво?

— Свързала си експлозивите около ДС-8.

— Да, Норман — рече тя. Стоеше неподвижно и го разглеждаше напълно спокойно.

— Бет, обеща да не го правиш.

— Зная. Трябваше.

— С какво са свързани? Къде е копчето, Бет?

— Няма копче. Снабдени са с автоматични вибраторни сензори.

— Искаш да кажеш, че ще се взривят автоматично?

— Да, Норман.

— Бет, това е лудост. Някой продължава да ни изпраща творения. Кой го прави, Бет?

Тя се усмихна мързеливо, по котешки, сякаш се наслаждаваше на тайната.

— Наистина ли не знаеш?

Знаеше, разбира се. И от тази мисъл потрепери.

— Ти създаваш творенията, Бет.

— Не, Норман — отвърна уверено тя. — Не го правя аз. Ти го правиш.

6 ЧАСА И 40 МИНУТИ

Спомняше си, преди много години, съвсем в началото на неговата кариера, Норман беше изпратен на работа в щатската болница в Борего. Трябваше да установи наличните подобрения в състоянието на някакъв пациент. Касаеше се за около тридесет годишен мъж, много приятен и образован. Двамата с Норман си поговориха за най-различни неща — хидравличната трансмисия при олдсмобила, къде са най-хубавите плажове за сърфинг, обсъдиха претенденската кампания на Едлай Стивънсън, дори си побъбриха за теорията на Фройд. Събеседникът му беше много очарователен, макар че пушеше непрестанно и очевидно беше леко напрегнат. На тръгване, Норман го запита защо е изпратен в болница.

Оказа се, че мъжът не си спомня съвсем точно. Наистина съжаляваше за това. Норман продължаваше да настоява и тогава мъжът стана раздразнителен и изгуби малко от първоначалния си чар. Накрая в държанието му се долавяше арогантност и дори открита заплаха, мъжът блъсна с юмрук по масата и настоя Норман да смени темата.

Едва тогава Норман осъзна кой седи насреща му: Алън Уитиър, който още като юноша беше убил майка си и сестра си в техния фургон в Палм Дизърт, след това беше застрелял шестима на бензиностанцията и още трима на паркинга пред близкия супер, преди да се предаде на полицията, хленчещ, истеричен, изпълнен с вина и съжаление. Уитиър беше настанен в щатската болница преди десетина години и през изминалия период на няколко пъти беше нападал и ранявал санитари.