Сфера

— Да, така е. Но както сам предположи, причинителят на всичко това се е опасявал неговото истинско име да не излезе на екрана.

— Хари — повтаряше Норман. — Името беше Хари.

— А ти как се казваш?

— Норман Джонсън.

— Трите имена.

Той се поколеба. Устните му отказваха да се подчинят. Главата му беше празна.

— Аз ще ти кажа — рече Бет. — Сама проверих. Името ти е Норман Харисън Джонсън.

Не, мислеше си той. Не, не, не. Не може да е права.

— Знам, трудно ти е да го приемеш — продължаваше Бет с тих, настоятелен, хипнотизиращ глас. — Разбирам те. Но помисли сам и ще осъзнаеш, че си искал да стигнем до там. Ти искаше аз да се досетя за това, Норман. Не помниш ли, че преди малко сам ми спомена за „Магьосника от Оз“? Макар и подсъзнателно, ти ми помогна да стигна до този извод. Спокоен ли си все още?

— Разбира се, че съм спокоен.

— Добре. Запази спокойствие, Норман. Да помислим логично. Ще ми сътрудничиш ли?

— Какво си намислила?

— Да те приспя, Норман. Като Хари.

Той поклати глава.

— Само за няколко часа, Норман.

Тя го погледна очаквателно, после внезапно взе някакво решение и се хвърли към него. В ръката й блесна игла, поставена върху спринцовка. Норман отскочи назад. Иглата се заби в одеялото, Норман го запокити и побягна нагоре по стълбите.

— Норман! Върни се обратно!

Той продължи. Извърна се за миг и видя, че Бет го следва със спринцовката. Ритна към нея с крак, после се прехвърли в лабораторията и хлопна люка.

— Норман!

Бет блъскаше отдолу. Норман отпусна тяло върху люка, уверен, че никога не ще успее да го повдигне. Бет продължи да удря.

— Норман Джонсън, отвори незабавно люка!

— Не, Бет. Съжалявам.

Норман се замисли. Какво би могла да му стори? Нищо, по всяка вероятност. Тук беше в пълна безопасност. Докато се намираше в лабораторията, Бет беше безсилна.

В този миг, металната ръчка в средата на люка се завъртя. От другата страна, Бет затягаше дръжката.

Беше го заключила вътре.

0600 ЧАСА

В лабораторията светеше една единствена лампа — тази над дисекционната маса, до която в стъкленици бяха подредени многобройни образци — калмари, скариди, яйца от калмари. Норман замислено плъзна ръка по стъклениците. Включи лабораторния монитор, натисна няколко копчета и откри Бет, седнала на долния етаж, във видеозалата. Зад нея се виждаше Хари, все още в безсъзнание.

— Норман, чуваш ли ме?

— Да, Бет. Чувам те — отвърна той.

— Държиш се безотговорно. Ти си заплаха за цялата експедиция.

Истина ли беше? Не, не смяташе, че е заплаха за цялата експедиция. Поне не му се струваше да е така. Но колко пъти, в професионалната си кариера, се бе сблъсквал с хора, които отказваха да приемат обективната действителност. Спомни си най-баналния пример — в университета имаше един професор, който ужасно се боеше да се качва в асансьор. Но въпреки това, продължаваше да твърди, че се изкачва по стълбите защото така си поддържал формата. Готов беше да търчи нагоре петнадесет етажа, или да откаже някоя среща, само защото била някъде на високо в сградата. Променяше целия си живот, понеже отказваше да се изправи в лице с този единствен проблем. Така и живя с него до края, докато умря от сърдечен удар. Не беше само той, в главата му се блъскаха поне още дузина подобни истории. Сякаш в човека беше заложена специална програма, която му пречеше да надзърта в себе си. Нима си е мислил, че той самият е имунизиран срещу подобни грешки? Спомни си за един нашумял случай от преди три години, когато един от асистентите в Института по психология се беше застрелял, пъхайки дулото на пистолета в устата си на връх първи май. Заглавията във вестниците бяха нещо от рода на: "ПРОФЕСОР ПСИХАР СИ ТЕГЛИЛ КУРШУМА. Колегите му изразяват учудване, твърдят че покойният „бил щастлив“.

Всъщност, тогава деканът на факултета доста се накара на Норман, тъй като самоубилият се бе един от близките му приятели. Но истината беше, че въпреки професионалния опит и добрите намерения, много неща от личния живот на приятелите, роднините и дори собствените ти деца завинаги щяха да останат в тайна.

Но още по-голямо беше невежеството, което човек проявяваше към себе си. Самоосъзнаването и себепознанието открай време бяха сред най-трудно достъпните умения. Малко бяха онези, които ги овладяваха. Може би никой.

— Норман, чуваш ли ме?

— Да, Бет.

— Мисля, че ти си добър човек.

Норман не отговори. Просто я следеше на монитора.

— Струва ми се, че ти си почтен и че вярваш в истината. Знам, за теб този момент е особено труден. Опитваш се, може би подсъзнателно, да намериш друго обяснение, да стовариш вината другиму. Но вярвам, че ще можеш да го направиш, Норман. Хари не успя, но ти ще се справиш. Сигурна съм, че ще признаеш трудната истина — че докато си в съзнание, експедицията е изложена на опасност.

Норман чувстваше убеждението в гласа й, скритата сила. Докато Бет говореше, имаше усещането, че го обгръща в някакво топло, успокояващо наметало. Започна да вижда събитията в друга светлина. Тя беше толкова спокойна, уверена, сигурно е права. Мислите й са подплатени с такава невероятна сила…

— Бет, а ти беше ли в сферата?