Сфера

Пръстите му опипаха стъклени шишета, ампули, превързочни пакети. Кислородна бутилка нямаше. Проклятие! Шишетата се разлетяха по пода, последвани от нещо масивно и тежко. Наведе се, опипа наоколо, едно остро стъкло се заби в пръста му, но Норман не обърна внимание на болката. Ръката му стисна хладния метален цилиндър. Бутилката беше миниатюрна, не по-голяма от дланта му. В единия край завършваше с клапа…

Това беше контейнер със спрей. Норман го захвърли гневно. Кислород. Нуждаеше се от кислород!

До койката, припомни си той. Нямаше ли резервни бутилки с кислород до койките във всяка каюта? Приведе се към леглото на Бет, опипа стената, в близост до възглавницата. Не може да няма кислород някъде тук. Виеше му се свят. Вече не можеше да разсъждава ясно.

Кислород нямаше.

Естествено, досети се Норман. Тази койка не е била предназначена за спане, едва ли ще монтират тук кислородна бутилка. По дяволите всичко!

И в този миг ръката му докосна прикрепения за стената метален цилиндър. В горния край имаше нещо меко. Меко…

Кислородна маска.

Норман побърза да притисне маската до лицето си. Опипа бутилката и завъртя крана. Разнесе се пронизително съскане, студеният кислород го блъсна в устата. Почти изведнъж главата му се проясни. Кислород! Какво по-хубаво от него!

Норман опипа бутилката, опитвайки се да прецени размерите й. Бутилката беше предназначена за спешни случаи, едва ли съдържаше повече от няколкостотин милилитра. За колко време ще стигне? Не много, рече си той. Може би няколко минути. Решението беше временно.

Направи нещо.

Нищо не му идваше на ум. Положението изглеждаше напълно безизходно. Беше затворен в каютата.

И тогава си спомни един от своите преподаватели, дебелия стар доктор Темкин.

„Нито едно положение не е напълно безизходно — обичаше да повтаря той. — Винаги може да се направи нещо. Винаги.“

Не винаги, рече си Норман. Ето сега например. Пък и Темкин имаше пред вид лечението на пациентите, а не бягството от някое затворено помещение. Що се отнася до последния случай Темкин нямаше никакъв опит. Нито пък Норман.

От кислорода главата му се завъртя. Или може би запасите се изчерпваха? Пред очите му се изнизаха старите му преподаватели. Това било значи, да видиш в предсмъртния миг целия си живот, мислеше Норман. Ето я мисис Джеферсън, дето все го убеждаваше да зареже психологията и да стане адвокат. Старият Джо Лампър, който повтаряше през смях: „Всичко опира до половото влечение. Повярвайте ми. Секса е в основата на всичко“. А ето и доктор Стейн, с неговите любими съвети: „Няма такова понятие като противопоставящ се пациент. Покажете ми някой противопоставящ се пациент и аз ще ви посоча един противопоставящ се психотерапевт. Щом нямате никакъв прогрес при директния подход към пациента, в такъв случай опитайте нещо друго, каквото и да е. Важното е да се опитвате.“

Направи нещо. Стейн беше защитник на налудничавите идеи. Не успееш ли отначало с пациента, опитай нещо смахнато. Облечи се като клоун, сритай го отзад, напръскай го с воден пистолет, направи каквото ти хрумне, но направи нещо.

Лесно ни е било тогава, помисли си Норман. Да можеше да види как Стейн би се справил сега с неговото положение. Какво ли щеше да предприеме напереният доктор Стейн?

Отвори вратата. Не мога, заключена е.

Говори с нея. Не мога, не иска да ме чуе.

Включи кислорода. Не мога, да контролира системите.

Потърси помощ вътре в стаята. Не мога, тук нищо не би могло да ми помогне.

Тогава излез. Не мога, защото…

Чакай, чакай. Това не беше съвсем вярно. Можеше да излезе навън, ако разбие илюминатора, или отвори люка на тавана. Но къде ще иде? Не разполага с водолазен костюм. Водата е ледено студена. Само след няколко секунди ще умре от преохлаждане. Значи навън го чака сигурна смърт. А още преди каютата да се изпълни с вода тялото му ще замръзне. И тук изхода е същия.

В мислите си видя Стейн да вдига въпросително вежди и да се усмихва с познатата, загадъчна усмивка. И какво от това? Така или иначе ще умреш. Какво имаш да губиш?

Планът постепенно започна да се оформя в главата му. Ако отвори люка на покрива би могъл да излезе от станцията. Попадне ли веднъж отвън, ще се прокрадне до цилиндър А и ще проникне през шлюза. Там ще си постави костюма и всичко ще бъде наред.

Ако успее да стигне до шлюза. Колко ли време ще му отнеме това? Трийсет секунди? Минута? Може ли да задържи дъха си толкова дълго? Би ли могъл да издържи на студа?

Така или иначе ще умреш.

Глупак, рече си гневно той, та нали в ръката си държиш кислородна бутилка. Ако не се мотаеш, ще имаш достатъчно за да стигнеш до там. Тръгвай веднага.

Не, обади се друг глас в него, има и още нещо, нещо което забравям…

Тръгвай!

Без повече колебания, Норман се изкатери по стълбата, до люка на тавана. Задържа дъх, напрегна мускули и завъртя ръчката. Люкът се открехна.

— Норман, Норман, какво правиш? Норман! — чу той вика на Бет и в същия миг всичко се изгуби под рева на могъщия потоп, който се изливаше върху него, изпълвайки стаята.