Сфера

Прилича на паст, помисли си той. Сякаш отсреща е застинало някое примитивно чудовище, готово да ме погълне. Застанал пред сферата, пред странното произведение създадено от чужд, непознат разум, Норман почувства как предишната му решимост се стопява. Изведнъж го завладя страх. Вече не вярваше, че ще издържи това изпитание.

Не ставай глупав, рече си той. Хари успя. И Бет също. И двамата оцеляха.

Огледа внимателно брадзите, сякаш търсеше в тях успокоение. Сега вече не виждаше нищо особено в тях.

Добре, рече си накрая. Ще го направя. Стигнал съм до тук, връщане няма. Да не губя повече време.

Хайде, отваряй се.

Но сферата отказваше да се отвори. Нищо в нея не се променяше — все същото безукорно, блестящо кълбо.

С каква цел е била създадена? Как му се искаше да узнае.

Спомни си отново за доктор Стейн. Кой беше любимият цитат на Стейн? „Да разбираш, значи да се забавяш излишно“. Стейн ужасно се ядосваше, когато стажантите започваха да философстват излишно за пациентите и техните проблеми. В такъв случай ги прекъсваше и заявяваше гневно: „Кой го интересуват вашите разсъждения? Кой го е грижа дали наистина в този случай разбираме психодинамиката? Нима се опитваме да разберем как плуваме, или просто скачаме във водата и заплуваме? Само онези, които се страхуват от водата, търсят начин да разберат плуването. Останалите се хвърлят и се намокрят.“

Добре де, рече си Норман. Ей сегичка ще се намокря.

Обърна се с лице към сферата и си помисли: „Отвори се“.

Сферата не се отвори.

— Отваряй — нареди й той гласно.

Отново никакъв отговор.

Естествено, знаеше, че няма да е толкова лесно. Нали Тед бе опитвал часове наред. За разлика от него, Хари и Бет бяха проникнали без да произнесат и една дума. Направили бяха нещо мислено.

Норман затвори очи, съсредоточи се и повтори настоятелно: Отвори се.

Погледна сферата. Вратата беше затворена.

Готов съм да се отвориш, повтаряше си той. Готов съм вече.

Нищо не се случи. Сферата оставаше затворена.

Норман не беше обмислил възможността сферата да остане затворена. В края на краищата, преди него двама бяха успели. Как го бяха сторили?

Първи бе успял Хари, с неговия логичен ум. Но дори той бе открил начина едва след като бе прегледал записа на Бет. Значи в този запис се криеше ключа към загадката.

Бет също бе прегледала многократно записа, докато открие търсения способ. В този запис имаше нещо…

Жалко че не разполагам със записа, рече си Норман. Но беше го гледал няколко пъти, значи би могъл да го реконструира в паметта си. Как започваше? В спомените му изплуваха първите образи: Бет и Тина разговарят. Бет яде сладкиш. После Тина споменава нещо за съхраняването на записите в подводницата. Бет отвръща. Тина излиза от кадър, но гласът й се чува: „Как мислиш, дали някога ще отворят сферата?“

Бет казва: „Може би. Не зная.“

И тогава сферата се отваря.

Защо?

„Как мислиш, дали някога ще отворят сферата?“ — бе попитала Тина. Докато е отговаряла на този въпрос, Бет вероятно си е представила сферата отворена, видяла е този образ в мислите си…

Стаята ненадейно се изпълни с нисък, разтърсващ грохот.

Сферата беше отворена, вратата зееше, просторна и черна.

Ето, това е, помисли си той. Представяш си, че нещо се случва и то става. Което означава, че ако си представи вратата затворена…

Отново познатия грохот. Вратата се затвори.

… или че се отваря…

Сферата се отвори наново.

— По-добре да не подлагам късмета си на изпитание — произнесе гласно Норман. Вратата продължаваше да зее. Надникна вътре, но видя само дълбок, непрогледен мрак. Сега или никога, рече си той.

И пристъпи вътре.

Зад него, сферата се затвори.

В началото беше тъмно, сетне очите му привикнаха и той забеляза светулките. Бяха като танцуваща, блестяща пяна, милиони светещи точици, които се виеха около него.

Какво ли е това? — помисли си той. Приличаше на пяна и нищо друго. Нямаше видима структура, нито очертани граници. Беше като люшкащ се океан, като проблясващи пенливи вълни. От него се излъчваше безмерна красота и спокойствие. Вътре в сферата беше уютно.

Раздвижи ръце, протегна ги към пяната, а тя се завъртя. изведнъж забеляза, че ръцете му са станали прозрачни, през тях се виждаше светещата пяна. Сведе поглед към тялото си. Краката, торсът, през всичко прозираше пяната. Тялото му се беше сляло с нея. И това усещане беше изключително приятно.

Не чувстваше никаква тежест. Издигна се бавно нагоре и полетя в безкрайния океан от пяна. Сви ръце на тила и продължи да се носи. Беше щастлив. Можеше да остане тук завинаги.

Постепенно, сред обкръжаващия го океан долови нечие присъствие.

— Има ли някой тук? — попита той.

Аз съм тук.

Почти подскочи, толкова неочакван и силен беше гласът. После се зачуди, дали наистина е чул нещо.

— Каза ли нещо?

Не.

Но как общуваме? — зачуди се той.

Както всичко общува с всичко останало.

И как по-точно?

Защо питаш като вече знаеш отговора.

Но аз не знам отговора.

Пяната продължаваше да се поклаща нежно около него, но известно време нямаше никакъв отговор. Зачуди се, дали отново не е останал сам.

Тук ли си?

Да.

Мислех че си си отишъл.

Няма къде да отида.