Сфера

— И с право. Ами Хари Адамс? Толкова е арогантен.

— Да — кимна Норман. — Но това е за предпочитане.

Изпитанията бяха показали, че хората които най-добре се справят с натоварванията са от онези, които останалите не харесват и определят като арогантни, наперени, раздразнителни.

— Може би сте прав — рече Барнс. — А неговите прословути изследвания? Само допреди няколко години Хари беше един от ярките привърженици на СЕТИ. А сега, когато най-сетне попаднахме на нещо, той внезапно започва да се държи враждебно. Спомняте ли си публикациите му?

Норман не ги помнеше и тъкмо се готвеше да го каже, когато в стаята влезе един лейтенант.

— Капитан Барнс, ето фотографското увеличение, което искахте.

— Добре — рече Барнс. Той присви очи към снимката и после я остави. — А какво се чува за времето?

— Никаква промяна, сър. Сателитните съобщения потвърждават, че в района разполагаме с четирийсет и осем часа, плюс-минус дванадесет.

— По дяволите — възкликна Барнс.

— Проблеми? — поинтересува се Норман.

— Времето се разваля — рече Барнс. — Възможно е да евакуираме съдовете от повърхността.

— Това означава ли, че се отменя спускането?

— Не — поклати глава Барнс. — Потегляме утре, както бе решено.

— Защо Хари смята, че онова нещо долу не е космически кораб? — попита Норман.

Барнс погледна намръщен подредените пред него папки.

— Нека ви кажа нещо — поде той. — Хари е теоретик. А теориите са си само теории. Аз работя със солидни факти. Такъв факт например, е че долу има нещо дяволски странно и много старо. Искам да знам какво е то.

— Но ако не е космически кораб, тогава какво би могло да бъде?

— Нека почакаме докато стигнем долу — Барнс си погледна часовника. — Вторият модул на станцията вероятно вече е закотвен за дъното. След петнадесет часа започваме да ви прехвърляме. А дотогава ни чака доста работа.

— Почакайте малко, доктор Джонсън — Норман замря неподвижно, гол, усещайки допира на металическия оразмерител. — Още малко… чудесно. А сега можете да влезете във ваната.

Младият военен фелдшер отстъпи назад, а през това време Норман изкачи стълбите и надникна в басейна, напълнен догоре с вода. В мига, когато потопи тялото си в него, водата преля отвъд края.

— Това за какво е? — попита Норман.

— Съжалявам, доктор Джонсън, но ще трябва да се потопите напълно…

— Какво?

— Само за малко, сър…

Норман пое дъх, отпусна се под водата и почти веднага изплува.

— Чудесно, можете да излизате — каза фелдшерът и му подаде хавлия.

— За какво беше това? — повтори Норман докато изкачваше стълбичките.

— Измерване на общото тотално телесно съдържание на мазнини — обясни фелдшерът. — Необходимо ни е, за за да изчислим вашата сатхар.

— Моята сатхар?

— Сатурационна характеристика — поясни фелдшерът докато нанасяше нещо в бележника си. — О, Боже! — възкликна той. — Извън нормата сте.

— Хайде де.

— Тренирате ли, доктор Джонсън?

— От време на време — отвърна уклончиво той. Хавлията беше твърде малка за да я увие около кръста си. Защо ли тия от флотата използват такива малки кърпи?

— Пиете ли?

— От време на време — този път още по-уклончиво. А и какво друго да каже?

— Мога ли да попитам, кога за последен път сте приемали алкохол, сър?

— Не зная. Преди два или три дена — Сан Диего му се струваше безкрайно далеч. — Защо?

— Всичко е наред, доктор Джонсън. Да имате болки в ставите, колената и кръста?

— Не, защо?

— Случаи на загуба на съзнание, припадъци или причерняване?

— Не…

— Бихте ли седнали там, сър — фелдшерът посочи малко столче, до вграден в стената електронен прибор.

— Бих искал да ми обясните защо е всичко това — заяви Норман.

— Само гледайте в зелената точка, с широко отворени очи…

Усети рязък полъх в очите си и инстинктивно премигна. Макарата с милиметрова хартия се завъртя. Фелдшерът я откъсна и се загледа в нея.

— Благодаря, доктор Джонсън. А сега, ако обичате…

— Искам да получа от вас информация — рече Норман. — Искам да знам какво става.

— Разбирам, сър, но трябва да приключа с прегледа преди следващото ви съвещание в седемнадесет часа.

Норман легна по гръб, фелдшерът забоде по една игла в ръцете му, една в крака и последната — в слабините. Той извика от острата болка.

— Най-лошото мина, сър — успокои го фелдшерът. — Бихте ли притиснали с памук ето тук…

* * *

Носът му бе защипан с щипка, а в устата му пъхнат мундщук.

— Сега измерваме въглеродния двуокис — обясняваше фелдшерът. — Издишайте. Добре. Поемете въздух, издишайте…

Норман издиша. Гумената диафрагма пред него се изду, измествайки стрелката на скалата.

— Още веднъж, сър. Сигурен съм, че можете повече.

Норман не беше на същото мнение, но се подчини.

В стаята влезе друг фелдшер, стиснал гъсто изписан лист.

— Ето неговите телесни характеристики — рече той.

Първият фелдшер се намръщи.

— Барнс видя ли ги?

— Да.

— И какво каза?

— Каза че всичко е наред. Да продължаваме.

— Добре тогава. Той е шефът — първият фелдшер се обърна към Норман. — Поемете още веднъж, доктор Джонсън, дълбоко…

Опряха металния оразмерител на брадата и челото му. Усукаха метър около главата му. После поставиха оразмерителя между двете уши.

— Това за какво е? — попита Норман.