Сфера

Двамата кимнаха.

— Съжалявам за гледката, джентълмени, — подхвърли пилотът през рамо. — Ще се наложи да се любувате на задните ми части. Да тръгваме. Нещо против Моцарт? — той включи палубния касетофон и се ухили. — Чака ни трийсет минутно спускане до дъното — музиката ще го направи по-забавно. Ако не ви допада Моцарт ще измислим нещо друго.

— Харесвам Моцарт — рече Норман.

— Страхотен е — подхвърли Тед. — Невероятен.

— Много добре, джентълмени.

Разнесе се съскащ звук. Радиото изпука. Пилотът промърмори нещо в микрофона. На прозореца се появи един водолаз и помаха с ръка. Пилотът отвърна на поздрава.

Съскането се усили, примеси се с бръмчене и те потеглиха надолу.

— Както виждате, цялата платформа се спуска — обясни пилотът. — Подводницата не е стабилна на повърхността и затова я спускаме привързана. Ще се отделим от платформата на около сто и петдесет фута дълбочина.

Зад прозореца водолазът вече бе потопен до кръста във вода. После водата закри прозореца. От устата на водолаза бликнаха мехурчета.

— Под водата сме — обяви пилотът. Той завъртя една клапа над главата си и в помещението шумно нахлу свеж въздух. Отвън нещо бълбукаше. Светлината, идеща от прозореца, бе озарена в синьо.

— Красиво, нали — рече Тед.

— Ето сега се отделяме от платформата — обясни пилотът. Шумът от двигателя се усили и подводницата се понесе напред, а фигурата на водолаза изостана. Отвън вече не се виждаше нищо, освен синкава мътилка. Пилотът докладва нещо по радиото, после засили Моцарт.

— Седете си спокойно, джентълмени. Спускаме се със скорост осемдесет фута в минута.

Норман чуваше ясно бръмченето на електрическите двигатели, но не усещаше никакво движение. Само дето ставаше все по-тъмно и по-тъмно.

— Знаеш ли, — заговори Тед, — наистина имаме късмет, че се е случило в този район. В по-голямата си част Тихия океан е толкова дълбок, че едва ли някога ще можем да се спуснем на дъното — той обясни, че Тихия океан, по площ покриващ половината от земната кора, имал средна дълбочина две мили. — Редки са онези места, където не е така дълбок. Едно от тях е относително малкият по площ четириъгълник между Самоа, Нова Зеландия, Австралия и Нова Гвинея, който всъщност представлява обширна подводна равнина, подобна на равнините от Американския Запад, само дето се намира на две хиляди фута дълбочина. Именно към нея се спускаме сега.

Тед говореше припряно. Дали беше нервен? Норман не можеше да определи, но неговото сърце блъскаше развълнувано. Навън беше съвсем тъмно, приборите грееха в зелено. Пилотът включи червените вътрешни светлини.

Спускането продължаваше.

— Четиристотин фута — подводницата се разтресе, после се понесе напред. — Това е реката.

— Каква река? — запита Норман.

— Сър, попаднахме в течение с различна температура и соленост, в океана то се държи като река. Обикновено тук спираме и оставяме подводницата да се носи по течението.

— А, ясно — рече Тед и бръкна в джоба си. После подаде на пилота една банкнота от два долара.

Норман го погледна въпросително.

— Не ти ли казах? Стара традиция. Когато се спускаш, трябва да платиш на пилота. За късмет.

— Нямам нищо против късмета — отвърна Норман. Той порови малко, извади петдоларова банкнота, помисли и вместо нея подаде една двадесетдоларова.

— Благодаря, джентълмени, и ви желая приятно прекарване на дъното — отвърна пилотът.

Електрическите двигатели утихнаха.

Спускането продължи. Водата беше черна.

— Петстотин фута — обяви пилотът. — Половината път.

Подводницата издаде скърцащ звук, последван от оглушително бълбукане. Норман се огледа уплашено.

— Обичайна реакция на повишеното налягане — обясни пилотът. — Няма проблеми.

— Хм — изсумтя Норман и отри потта от челото с ръкава си. Струваше му се, че вътрешността на подводницата се е смалила, а стените са се доближили до лицето му.

— Всъщност, — бърбореше Тед, — доколкото си спомням, този район на Тихия океан се нарича басейн Лау, нали?

— Точно така, сър, басейн Лау.

— Това е плато между две подводни планински вериги — южните Фиджи, или планина Лау на запад и планинския масив Тонга на изток.

— Съвършено вярно, доктор Филдинг.

Норман погледна приборите. Бяха покрити с влага. Пилотът трябваше да ги бърше с кърпа за да следи данните. Дали подводницата не пропускаше? Не, едва ли. Това беше кондензирана пара. В кабината ставаше все по-студено.

Успокой се, рече си Норман.

— Осемстотин фута — обяви пилотът.

Навън цареше непрогледен мрак.

— Колко вълнуващо — обади се Тед. — Присъствал ли си някога на нещо подобно, Норман?

— Не — отвърна той.

— Аз също — призна Тед. — Какво приключение.

Норман се молеше Тед най-сетне да млъкне.

— Знаеш ли, — продължаваше партньорът му, — мига, когато отворим космическия кораб и влезем в контакт с пришълците, ще е най-великият в историята на човечеството. Чудя се какво ли ще трябва да кажем.

— Да кажем ли?

— Нали разбираш, какви думи да произнесем. На прага, под блясъка на камерите.

— Ще има ли камери?