Сфера

— Духнахме под опашката на всички хипотези за уникалност — отвърна Тед, като гледаше към Бет.

— Хипотезите за уникалност ли? — попита Барнс.

— Той има пред вид, — обясни Бет, — че физиците и химиците са склонни да вярват в съществуването на извънземен живот, за разлика от биолозите. Повечето от последните разглеждат появата на разумен живот на Земята като следствие от толкова много случайни фактори и виждат в нея уникално по рода си събитие, неповторимо в пределите на вселената.

— Но разумът не е ли предопределен да се появява отново и отново? — запита Барнс.

— Да не забравяме, — отвърна Бет, — че на Земята той е съвсем отскоро. Нашата планета е на 4.9 милиарда години, а едноклетъчен живот се е появил преди 3.9 милиарда години — почти веднага, от геологична гледна точка. Но животът е останал едноклетъчен през следващите три милиарда години. После, през камбий, преди около шестстотин милиона години, настъпило експлозивно развитие на формите на живот. Само след сто милиона години океанът се напълнил с риба. След това била заселена сушата. А на края и въздушното пространство. Но никой не знае какво е причинило тази експлозия. И тъй като не се е проявила през предхождащите три милиарда години, съществува вероятност на някоя друга планета да не настъпи никога.

Но дори и след камбрия, веригата от събития довела до появата на човека се състои от толкова много случайности, че биолозите се чудят как въобще е станало всичко. Представете си само, че ако динозаврите не бяха изтрити от лицето на Земята — от комета или каквото е било там — те и до ден днешен можеха да са доминиращата земна форма на живот, а бозайниците едва ли щяха да получат възможността да господстват на планетата. Няма ли ги бозайниците, няма да има и примати. Няма ли примати — няма маймуни. А без маймуната, появата на човека е невъзможна… Еволюцията е пълна с подобни случайни фактори, щастливи за нас. Ето защо биолозите смятат, че разумният живот може да е уникално явление във вселената, проявило се единствено тук.

— Само че, — намеси се Тед, — вече знаем, че не е уникално. Защото там, навън има един ужасно голям космически кораб.

— Що се отнася до мен лично — отбеляза Бет, — не бих могла да съм по-щастлива.

— Не изглеждаш кой знае колко щастлива — рече Норман.

— Ще ти кажа защо — обясни тя. — Не мога да се преборя с нервността си. Преди десет години, Бил Джаксън изнесе серия от неделни лекции в Стандфърдския университет посветени на извънземния живот. Беше малко след като получи Нобелова награда по химия. Раздели ни на две групи. Едната група имаше за задача да създаде теоретичен модел на извънземно и да го обоснове научно. Другата група трябваше да открие извънземното и да встъпи в контакт с него. Джаксън като представител на точните науки наглеждаше работата и на двете групи и не позволяваше излишно фантазиране. В един случай му занесохме рисунка на предполагаемо същество и той ни запита доста грубичко: „Добре де, къде му е анусът?“ Ето така обичаше да критикува. Но и на Земята, много животни нямат анус. Има най-различни екскреторни механизми, които не изискват наличието на отвърстие. Джаксън смяташе анусът за необходимост, каквато той не е. И така… — тя сви рамене. — Кой би могъл да познае, какво ще открием?

— Скоро ще разберем всички — рече Тед.

Говорителят изпращя.

— Капитан Барнс, водолазите са монтирали въздушния шлюз. Роботът е готов да проникне в космическия кораб.

— Какъв робот? — извика Тед.

ВРАТАТА

— Смятам, че това е абсолютно несправедливо — гневеше се Тед. — Дойдохме тук долу, за да влезем собственолично в кораба. Не смятам, че трябва за целта да се използва един робот.

— Изключено — клатеше глава Барнс. — Нямаме право да рискуваме.

— Трябва да гледате на кораба — продължаваше Тед — като на археологическа находка. По-грандиозна от Троя, или гробницата на Тутанкамон. Без съмнение, най-важната археологична находка в историята на човечеството. Наистина ли възнамерявате да изпратите там един тъп робот? Къде е чувството ви за човешко достойнство?

— А къде е вашето чувство за самосъхранение? — отвърна Барнс.

— Капитан Барнс, аз съм против това решение.

— Ще го отбележа — рече Барнс и се обърна. — А сега да започваме. Тина, дай изображение.

Тед изсумтя, но замлъкна когато блеснаха двата монитора. На левия екран се появи сложна плетеница от тръби, двигателни елементи и метални връзки — това беше роботът, увиснал над извитата сивкава стена на космическия кораб.

На тази стена се различаваше врата, която наподобяваше на самолетна. Вторият екран показа същата врата в едър план, очевидно изображението идваше от самия робот.

— Страшно прилича на врата на самолет — подхвърли Тед.

Норман погледна към Хари, който се усмихна загадъчно. Премести очи към Барнс. Барнс не изглеждаше никак изненадан. Норман се досети, че Барнс е знаел за вратата.

— Чудя се, как да обясним това сходство в устройството на вратата — мърмореше Тед. — Възможността за подобно съвпадение е астрономически нищожна. Та тази врата отговаря напълно на размерите на едно човешко същество!