Читаем Сфера полностью

След няколко минути Бет се появи отвън, навлезе в пасажа и разгъна мрежата. Няколко от уловените екземпляри яростно я поляха с мастило.

— Хитри дребосъци — отбеляза Тед. — Знаете ли, появата на мастилото при октоподите е доста интересна…

— Какво ще кажете да вечеряме калмари? — попита Роуз.

— По дяволите, не — рече Барнс. — Ако това е някакъв непознат вид, не можем да рискуваме. Последното, което ни липсва в този момент е да се натровим с храна.

— Много разумно — похвали го Тед. — Аз и без това не обичам калмари. Интересен механизъм на движение, но комбиниран с гуменоподобна плът.

В този момент с тихо бръмчене се включи един от мониторите. Пред погледите им, екранът се изпълни с цифри:

000321252526329326293013214261037183016061

8 08213229033005182204261013083016213716040

830 162118220330131 30432000321252526320326

293 013210426103718301606180821322903300518

220 426101308301623711604083016211822033013

1304320003212525263203262932104261037183016

06180821 322903300518 2204261013 0830162137

160408301621182203301131 304320003212525263

2033262930132104261037183016061808213229033

0051822 04261013083016213716040830162118220

3301313043200032125252632032629300132114261

0301621371604083162118220330131304320003212

5252632032622930132104261037183016061808213

229 033005182204261013083016213716040830162

— Това откъде идва? — попита Тед. — От повърхността?

Барнс поклати глава.

— Директната връзка с повърхността е прекъсната.

— Тогава се предава под водата по някакъв друг начин?

— Не — отвърна Тина. — Прекалено бързо е за подводно предаване.

— Има ли друг пулт в станцията? Не? Ами в ДС-7?

— ДС-7 е празна. Водолазите си тръгнаха.

— Тогава откъде идва?

— На мен ми изглежда безсмислица — рече Барнс.

Тина кимна.

— Може да е случаен импулс от временна буферна памет някъде в системата. Когато превключихме на автономно захранване…

— Това трябва да е — кимна Барнс. — Буферен импулс от превключването.

— Мисля че трябва да го съхраните — предложи Тед. — В случай, че се окаже някакво послание.

— Послание откъде?

— От сферата.

— Глупости — отряза Барнс. — Не може да е послание.

— Откъде знаеш?

— Защото няма как да бъде предадено подобно послание. Не сме свързани с нищо. Дори и със сферата. Остава да е случаен импулс от нашата компютърна операционна система.

— С колко памет разполагаме?

— Достатъчна. Десет гигабайта, нещо такова.

— Може би хелият е повредил чиповете — предположи Тина. — Или им влияе газовата среда.

— Все пак, мисля че трябва да го запазим — настоя Тед.

Норман не откъсваше очи от екрана. Не беше математик, но често се бе сблъсквал със статистически данни и бе търсил в тях закономерности. Изглежда човешкият мозък бе предразположен към подобен вид мисловна дейност — да открива определени закономерности в изучаваната материя.

— Имам чувството, — каза Норман, — че това не е безсмислица.

— Тогава да го запишем — рече Барнс.

Тина се приближи до пулта. В мига, когато пръстите й докоснаха клавишите екранът угасна.

— Толкова по въпроса — подхвърли Барнс. — Изчезна. Жалко, че Хари не можа да го види.

— Мда — кимна Тед. — Наистина жалко.

<p>АНАЛИЗА</p>

— Виж, — посочи Бет, — този е още жив.

Норман беше с нея в малката биологична лаборатория близо до върха на цилиндър Г. Никой не беше влизал в лабораторията от момента на пристигането им на станцията, защото не бяха попадали на нищо живо. Но сега светлините в лабораторията грееха, а Бет разглеждаше плуващия в аквариума калмар.

Съществото имаше съвсем нежна структура. Синкавото сияние се съсредоточаваше на нишки по хода на гърба и страните на мекотелото.

— Да — кимна Бет. — Биолуминисцентните структури са с дорзална локализация. Разбира се, това са бактерии.

— Какво са?

— Биолуминисцентните зони. Калмарите не могат да излъчват светлина. Но затова пък бактериите могат. Ето защо биолуминисцентните същества, обитаващи морето, инкорпорират тези бактерии в телата си. Това което свети под кожата са бактерии.

— Нещо подобно на инфекция?

— Да, донякъде.

Калмарът ги загледа с големите си очи. Пипалата му помръднаха.

— Съвсем ясно се виждат всички вътрешни органи — рече Бет. — Мозъкът е скрит зад очите. Онзи сак е храносмилателната жлеза, зад него — стомахът, а още по-назад — виждаш ли го как тупка? — това е сърцето. Едрите форми отпред са гонадите, а тунелът, който се спуска под стомаха — от там излиза мастилото и като го изхвърля, калмарът се задвижва.

— Наистина ли е нов вид? — попита Норман.

Тя въздъхна.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Дикий зверь
Дикий зверь

За десятилетие, прошедшее после публикации бестселлера «Правда о деле Гарри Квеберта», молодой швейцарец Жоэль Диккер, лауреат Гран-при Французской академии и Гонкуровской премии лицеистов, стал всемирно признанным мастером психологического детектива. Общий тираж его книг, переведенных на сорок языков, превышает 15 миллионов. Седьмой его роман, «Дикий зверь», едва появившись на прилавках, за первую же неделю разошелся в количестве 87 000 экземпляров.Действие разворачивается в престижном районе Женевы, где живут Софи и Арпад Браун, счастливая пара с двумя детьми, вызывающая у соседей восхищение и зависть. Неподалеку обитает еще одна пара, не столь благополучная: Грег — полицейский, Карин — продавщица в модном магазине. Знакомство между двумя семьями быстро перерастает в дружбу, однако далеко не безоблачную. Грег с первого взгляда влюбился в Софи, а случайно заметив у нее татуировку с изображением пантеры, совсем потерял голову. Забыв об осторожности, он тайком подглядывает за ней в бинокль — дом Браунов с застекленными стенами просматривается насквозь. Но за Софи, как выясняется, следит не он один. А тем временем в центре города готовится эпохальное ограбление…

Жоэль Диккер

Детективы / Триллер
Оцепеневшие
Оцепеневшие

Жуткая история, которую можно было бы назвать фантастической, если бы ни у кого и никогда не было бы своих скелетов в шкафу…В его такси подсела странная парочка – прыщавый подросток Киря и вызывающе одетая женщина Соня. Отвратительные пассажиры. Особенно этот дрищ. Пил и ругался безостановочно. А потом признался, что хочет умереть, уже много лет мечтает об этом. Перепробовал тысячу способов. И вены резал, и вешался, и топился. И… попросил таксиста за большие деньги, за очень большие деньги помочь ему свести счеты с жизнью.Водитель не верил в этот бред до тех пор, пока Киря на его глазах не изрезал себе руки в ванне. Пока его лицо с посиневшими губами не погрузилось в грязно-бурую воду с розовой пеной. Пока не прошло несколько минут, и его голова с пенной шапкой и красными, кровавыми подтеками под глазами снова не показалась над водой. Киря ловил ртом воздух, откашливая мыльную воду. Он ожил…И эта пытка – наблюдать за экзекуцией – продолжалась снова и снова, десятки раз, пока таксист не понял одну страшную истину…В сборник вошли повести А. Барра «Оцепеневшие» и А. Варго «Ясновидящая».

Александр Барр , Александр Варго

Триллер