Сфера

Калмарите бяха изчезнали. В първия миг Норман не виждаше нищо друго освен вода и реещите се в нея дребни частички.

— Погледнете надолу. Към дъното.

Дъното на океана беше оживяло. Наистина оживяло, сякаш пълзеше и се гърчеше докъдето стигаше светлината.

— Какво е това?

— Скариди — отвърна Бет. — Дъното е покрито със скариди.

Тя изтича да приготви мрежата.

— Ето това вече трябва да го опитаме — заяви Тед. — Обожавам скаридите. А и тези изглеждат с идеални размери, не по-големи от морски раци. Сигурно са страшно вкусни. Спомням си, като бяхме в Португалия с жена ми, си поръчахме морски раци и…

Норман беше обезпокоен.

— Какво правят там?

— Не зная. Какво всъщност биха могли да правят скаридите? Мигрират ли?

— Проклет да съм, ако знам — заяви Барнс. — Винаги съм ги купувал замразени. Жена ми ненавижда да ги чисти.

Норман продължаваше да изпитва неопределено безпокойство. Съвсем ясно виждаше, че дъното е плътно покрито със скариди. Какво го тревожеше?

Отдели се от илюминатора, надявайки се, че безпокойството ще го напусне, когато погледне към нещо друго. Но тревогата не си отиде — остана като стегнат възел точно над стомаха му. Никак не му харесваше това чувство.

ХАРИ

— Хари.

— О, здравей, Норман. Чух новината. Май отвън е пълно със скариди, а?

Хари седеше на койката, подпрял компютърните разпечатки на цифрите на коленете си. До себе си имаше бележник и молив, а страниците бяха гъсто изписани с формули, стрелки и изчисления.

— Хари, — рече Норман, — какво става?

— Проклет да съм, ако знам.

— Питам се, защо изведнъж тук долу се появиха толкова много живи същества — първо калмарите, сега скариди — след като в началото нямаше нищо. Абсолютно нищо.

— А, това ли? И каква е разликата между преди и сега?

— Че ти влезе в сферата.

— Не, не. Искам да кажа — кое е различното в околната среда?

Норман сбърчи вежди. Не можеше да разбере накъде бие Хари.

— Добре де, погледни навън — рече Хари. — Какво се виждаше преди, а сега го няма?

— Мрежата?

— А-ха. Мрежата и водолазите. Активно движение и електричество. Мисля, че това беше подплашило океанската фауна в този район. Това е южният Пасифик, не забравяй, би трябвало да гъмжи от живот.

— И сега, когато водолазите ги няма, животните се върнаха?

— Така предполагам.

— И това ли е всичко? — попита Норман.

— Защо питаш мен? — отвърна с въпрос Хари. — Попитай Бет, тя ще ти даде по-ясен отговор. Но аз знам, че животните са чувствителни към голям брой дразнители, които ние не долавяме. Не можеш да подаваш един Господ знае колко волта напрежение по разни подводни жици и да осветяваш с изкуствена светлина половин миля от дъното, където никога не е стигал слънчев лъч и да не очакваш никакъв ефект.

Нещо от този разговор дръпна струна в ума на Норман. Той знаеше нещо, нещо значимо.

— Хари.

— Да, Норман. Изглеждаш ми малко разтревожен. Знаеш ли, този заместващ код наистина си го бива. Да ти призная честно, не съм сигурен, че ще успея да му строша гръбнака. Разбираш ли, ако наистина става дума за буквено заместване, за всяка буква ще са необходими две цифри, защото азбуката се състои от двадесет и шест букви, стига да приемем че няма препинателни знаци — ала подобна възможност не може да бъде изключена. Така че, когато виждам цифрата две и до нея цифрата три, аз не знам дали това е двойка, следвана от тройка или е числото двадесет и три. Доста време ще отнеме да се изчислят пермутациите. хващаш ли, какво имам пред вид?

— Хари.

— Да, Норман.

— Какво се случи в сферата?

— За това ли се тревожиш?

— Какво те кара да мислиш, че се тревожа за нещо?

— Лицето ти — рече Хари. — То ме кара да мисля.

— Може и да съм разтревожен. Но кажи ми за сферата…

— Знаеш ли, доста мислих за сферата.

— И?

— Тя е много странна. Наистина не помня какво се случи вътре.

— Хари.

— Чувствам се добре — по-добре от преди, честна дума, възвърнах си предишната енергия, главоболието изчезна и дори за известно време помнех какво се случи в сферата. Но с течение на времето тези спомени започнаха да избледняват. Забелязал ли си как избледняват сънищата? Спомняш си всичко като се събудиш, а след един час са отлетели. Нали?

— Хари.

— Спомням си, че беше чудесно и много красиво. Имаше някакви светлини, кръжащи светлини. И това е всичко.

— Как отвори вратата?

— А, това ли? Беше страхотна идея, помня че сам стигнах до нея и че знаех какво точно трябва да направя.

— И какво направи?

— Сигурен съм, че пак ще си спомня.

— Не помниш как отвори вратата?

— Не. Помня само това внезапно прозрение, увереността как да го направя. Но подробностите съм забравил. Защо, някой друг ли иска да влезе? Сигурно Тед.

— Уверен съм, че Тед гори от желание да опита…

— Не мисля, че идеята е добра. Честно казано, Тед не бива да го прави. Представяш ли си, колко досаден ще бъде с неговите безкрайни речи, когато излезе. „Аз посетих извънземната сфера“ от Тед Филдинг. Никога няма да чуем края.

Той се изкикоти.