Сфера

— А ти не си ли? — тя се втренчи в лицето му. — Норман, — поде Бет, — всичко това започна след като Хари излезе от сферата, нали?

— Предполагам, че е така.

— Хари излезе от сферата и изведнъж океана се напълни с невъзможни форми на живот… това хич не ми харесва. Ще ми се да се махаме от тук. Наистина — долната й устна трепереше.

Той я прегърна и рече успокояващо:

— Не можем да се махнем от тук.

— Зная — отвърна Бет. Тя го прегърна на свой ред и зарови разплаканото си лице в рамото му.

— Всичко ще се оправи…

— Мразя се в такива моменти — промълви тя. — Мразя това чувство.

— Зная…

— Мразя това място. Ненавиждам всичко, свързано с него. Мразя Барнс, мразя лекциите на Тед и тъпите десерти на Роуз. Иска ми се да съм някъде другаде.

— Зная…

Тя подсмърча още известно време, после го отблъсна назад със силните си ръце. Извърна се и изтри очите си.

— Оправих се вече — увери го тя. — Благодаря.

— Няма нищо.

Бет седна с гръб към него.

— Къде са тия проклети салфетки? — тя дръпна една и си издуха носа. — Няма да кажеш на другите, нали…

— Разбира се, че не.

Отнякъде зазвъня звънец и тя се стресна.

— Божичко, това пък какво е?

— Мисля, че е вечерята — рече Норман.

ВЕЧЕРЯТА

— Не зная как можете да ядете тези гадости — запита Хари, сочейки калмарите.

— Много са вкусни — увери го Норман. — Калмари соте.

Още със сядането на масата бе осъзнал какъв вълчи глад го измъчва. Имаше нещо успокояващо във вида на вечерята, самият факт, че се е настанил пред чинията с нож и вилица в ръка му вдъхваше предишната увереност. Почти бе склонен да забрави къде се намира.

— Аз ги предпочитам пържени — заяви Тина.

— Пържени калмари — възкликна Барнс. — Страхотно. Любимото ми ядене.

— И аз ги харесвам пържени — кимна Едмъндс. Седеше с изправено тяло и дъвчеше с автоматични движения. Норман забеляза, че оставя ножа си на масата между отделните хапки.

— А тези защо не са пържени? — запита Норман.

— Не можем да пържим храната на подобна дълбочина — увери го Барнс. — Горещото олио суспенсира и запушва въздушните филтри.

— Не знам за калмарите, — обади се Тед, — но скаридите са чудесни. — Не мислиш ли, Хари? — Тед и Хари ядяха скариди.

— Страхотни скариди — измърмори Хари. — Вкусни.

— Знаете ли как се чувствам сега? — попита ги Тед. — Чувствам се като капитан Немо. Помните ли — да живееш под водата, от даровете на морето?

— „Двадесет хиляди левги под вода“ — рече Барнс.

— Джеймс Мейсън — продължаваше Тед. — Спомняте ли си как свиреше на органа? Там-там-тара-там, там-тара-там! „Токата и фуга в Д-минор“ от Бах.

— И Кърк Дъглас.

— Кърк Дъглас играеше страхотно.

— А помните ли, когато се сражава с гигантския калмар?

— И това беше страхотно.

— Кърк Дъглас размахваше брадвата.

— Да и отсече едно от пипалата на калмара.

— Този филм, — заяви Хари, — на времето ми изкара акъла. Бях съвсем малък, когато го гледах и направо си глътнах езика.

— Не мисля, че беше чак толкова страшен — възрази Тед.

— Бил си по-голям — рече Хари.

— Е, не чак толкова.

— Ами, по-голям си бил. Но за дете си беше страшничък. Сигурно затова сега не мога да ям калмари.

— Не обичаш калмарите, — рече Тед, — защото са отвратителни и гуменоподобни.

— Този филм ме накара да се запиша във Флотата — похвали се Барнс.

— Нищо чудно — подкрепи го Тед. — Беше толкова романтично и вълнуващо. Завладяваща картина за чудесата на приложната наука. Кой играеше професора?

— Професора?

— Да, помня че имаше и един професор.

— Вярно, като че ли имаше. Някакъв старец.

— Норман? Помниш ли кой играеше професора?

— Не, не помня — отвърна Норман.

— Анализира ни. Иска да провери, дали не сме изкукуригали.

— Да — кимна усмихнато Норман. — Това правя.

— И как се справяме? — поинтересува се Тед.

— Според мен, фактът, че група изтъкнати учени не е в състояние да си припомни кой е играл професора във филма е многозначителен.

— Добре де, Кърк Дъглас естествено беше в ролята на героя. Ученият никога не е герой.

— Франшо Тон? — настояваше Барнс. — Клод Рейн?

— Не, не мисля. Първото му име не беше ли Фриц?

— Фриц Уивър?

Нещо изпука, изсъска и след миг в каютата се разнесоха звуците на „Токата и фуга в Д-минор“.

— Браво — кимна Тед. — Не знаех, че имаме музика тук долу.

Едмъндс се върна на масата.

— Разполагаме с фонотека, Тед.

— Не мисля, че е подходящо за вечеря — възрази Барнс.

— На мен ми харесва — рече Тед. — Ех, да имаше сега и малко морска салата. Това ли поднасяше капитан Немо?

— Не може ли нещо по-леко? — попита Барнс.

— По-леко от морската салата?

— По-леко от Бах.

— Как се наричаше подводницата?

— „Наутилус“ — каза Едмъндс.

— А, да. „Наутилус“.

— Това е и името на първата атомна подводница, спусната през 1954 — продължи Едмъндс, гледайки усмихнато Тед.

— Вярно — кимна Тед. — Вярно.

Ето че си намери съдружник за неуместни подмятания, помисли си Норман.

През това време Едмъндс надникна през илюминатора и възкликна:

— О, нови посетители.

— Сега пък какво? — рече Хари с тревожно изражение.

Нима е уплашен? — мислеше си Норман. Не, само е припрян, нервен. И заинтригуван.