Шантарам

— Какво? О, извинявай. Бях се замислил — извиних се аз и тръснах глава, за да се върна в реалността. — Хей, преди да съм забравил, ето ти парите, които Ула ми даде.

Тя взе навитите на руло банкноти и ги пъхна в чантата си, без дори да ги погледне.

— Странно е, знаеш ли. Ула тръгна с Модена, за да се откъсне от друг, който я контролираше като робиня. А сега в някакъв смисъл е робиня на Модена. Но тя го обича и се срамува, че трябва да го лъже, за да заделя по малко пари за себе си.

— Някои хора имат нужда от отношения между господар и роб.

— Не само някои хора — отвърна тя с внезапна, обезпокоителна тъга. — Когато говореше с Дидие за свободата и той те попита: „Свободата да вършиш какво?“, ти каза: „Свободата да казваш не.“ Странно, но аз мислех, че е по-важно да имаш свободата да казваш да.

— Като спомена Дидие — подех аз ведро в опит да сменя темата и да повдигна духа й, — тази вечер дълго си говорихме с него, докато те чаках.

— Сигурно е говорил главно Дидие — предположи тя.

— Ами, да, така стана, но беше интересно. Хареса ми. За пръв път си поговорихме по-така.

— И какво ти каза той?

— Какво ми е казал ли? — Думите й ми прозвучаха странно. В тях се долавяше намек, че съществуват неща, които той не биваше да казва. — Разказа ми разни неща за някои от хората в „При Леополд“. Афганците, иранците и Шив Сайниците, или както там се казват, и за шефовете на местната мафия.

Тя се подсмихна насмешливо.

— Не бих обърнала особено внимание на онова, което разправя Дидие. Той може да бъде много повърхностен, особено когато е сериозен. Той е от онези хора, които не стигат по-дълбоко от повърхността на нещата, ако ме разбираш. Веднъж му казах, че е толкова плитък, че най-доброто, на което е способен, е едносмислица. Странното е, че на него му хареса. Това мога да кажа за Дидие — че него не можеш да го обидиш.

— Мислех, че сте приятели — отбелязах и реших да не повтарям онова, което Дидие бе казал за нея.

— Приятели… ами, понякога не съм сигурна какво точно е приятелството. Познаваме се от години. Някога живеехме заедно — той каза ли ти?

— Не, не ми е казал.

— Да. Една година, като пристигнах в Бомбай. Живеехме в едно смахнато полусрутено апартаментче в района на Крепостта. Сградата се рушеше около нас. Всяка сутрин се събуждахме с лица, посипани с хоросан от провисналия таван, а в коридора винаги имаше нови парчета камък, дърво и разни други неща. Цялата сграда рухна през сезона на мусоните преди години, няколко души загинаха. Понякога минавам оттам и поглеждам дупката в небето, където беше моята спалня. Предполагам, би могло да се каже, че ние с Дидие сме близки. Но приятели? Приятелството е нещо, което разбирам все по-трудно с всяка изминала година от живота ми, да му се не види. Приятелството е като някакъв изпит по алгебра, който никой не успява, да вземе. В най-лошите си настроения си мисля, че най-хубавото, което можеш да кажеш, е: приятел е човек, когото не презираш.

Тонът й беше сериозен, но си позволих тихичък смях.

— Мисля, че малко попресилваш.

Тя ме погледна, намръщи се, но после също се разсмя.

— Сигурно. Уморена съм. През последните няколко нощи не можах да се наспя. Не искам да съм строга към Дидие. Просто понякога той много ме дразни, разбираш ли? Каза ли ти нещо за мен?

— Каза… каза, че според него си красива.

— Той ли ти го каза?!

— Да. Говореше за красотата при белите и черните и каза: „Карла е красива“.

Тя вдигна вежди с лека, доволна изненада.

— Е, приемам това за много важен комплимент, макар и той да е възмутителен лъжец.

— Дидие ми харесва.

— Защо? — побърза да попита тя.

— Ами, не знам. Заради професионализма му. Харесвам хора, които са спецове в онова, което вършат. И в него има една тъга, която… Някак си я разбирам. Напомня ми за няколко души, които познавам. Приятели.