Шантарам

— Той поне не държи упадъка си в тайна — заяви тя и изведнъж си припомних нещо, което Дидие ми беше казал за Карла и силата на тайните. — Може би точно това е общото между мен и Дидие — и двамата мразим лицемерите. Лицемерието е просто още един вид жестокост. А Дидие не е жесток. Буен е, но не е жесток. Напоследък се е кротнал, ама имаше времена, когато страстните му любовни афери бяха скандалът на града или поне за чужденците. Негов ревнив любовник, младо момче от Мароко, една нощ го гони с меч по „Козуей“. И двамата чисто голи — това е доста шокиращо дори за Бомбай, а в случая с Дидие си беше направо зрелище, да ти кажа. Той влетя в полицейския участък „Колаба“ и го спасиха. В Индия са много консервативно настроени по отношение на тези неща, но Дидие си има правило — никога никакви сексуални връзки с индийци, и според мен го уважават за това. Много чужденци идват тук само за да правят секс със съвсем млади индийски момчета. Дидие ги презира и ограничава връзките си само до чужденци. Не бих се изненадала, ако точно заради това тази вечер ти е разказал толкова много за работите на другите. Може би се е опитвал да те сваля, като те впечатли със знанията си за подмолния бизнес и тъмните личности. О, здравей, Катцели! Хей, ти пък откъде се появи?

Видяхме котарак, който клечеше на вълнолома и ядеше от някакъв изхвърлен пакет. Мършавото сиво животно коленичи и ни изгледа сърдито, като виеше и ръмжеше едновременно, но когато отново заби муцуна в храната, позволи на Карла да го погали по гърба. Беше видял и патил злобен екземпляр. Едното му ухо беше раздрано и приличаше на розова пъпка; имаше плешиви петна по гърба и хълбоците, където раните му още не бяха заздравели. Стори ми се невероятно, че едно такова диво, измършавяло животно позволява да го докосва непознат и че Карла бе поискала да го погали. Още по-смайващо ми се стори, че котката нагъва с такъв апетит зеленчуци с ориз, сготвени в сос с цели, много люти чушки.

— Виж го само! — изгугука тя. — Не е ли красавец?

— Ами…

— Не се ли възхищаваш от смелостта му, от неговата решителност да оцелее?

— Боя се, че не обичам особено котките. Нямам нищо против кучетата, но котките…

— Но ти трябва да обичаш котки! В един съвършен свят всички хора трябва да са като котките… в два часа следобед.

Засмях се.

— Казвали ли са ти, че имаш много особен начин на изразяване?

— Какво искаш да кажеш с това? — тя рязко се обърна към мен.

Дори и на светлината на уличните лампи виждах, че лицето й е зачервено и сърдито. Тогава не знаех, че английският език й е малка мания и че тя учеше, пишеше и се трудеше здравата, за да съставя тези хитроумни фрагменти на своята реч.

— Само това, че се изразяваш по уникален начин. Не ме разбирай погрешно, това ми харесва. Много ми харесва. Това е все едно… ами… например вчера, когато всички разговаряхме за истината. За истината с главно И за абсолютната истина. Върховната истина. И дали съществува истина, има ли нещо истинско? Всеки имаше какво да каже — Дидие, Ула, Маурицио, дори Модена. А после ти каза… „истината е побойник, когото всички ние се преструваме, че харесваме“. Направо ме хвърли в нокаут. В някоя книга ли си го прочела? Или пък си го чула в пиеса или филм?

— Не, сама го измислих.

— Точно за това говоря. Мисля си, че не мога да повтарям неща, казани от другите, и да ги цитирам точно. Но това ти изказване… Никога няма да го забравя.

— Съгласен ли си?

— С кое — че истината е побойник, когото всички ние се преструваме, че харесваме ли?

— Да.

— Не, изобщо не съм съгласен. Но много ми харесват идеята и начинът, по който я изрази.

Полуусмивката й притегляше моя поглед. Умълчахме се и тъкмо когато тя понечи да извърне очи, аз отново заговорих, за да задържа вниманието й.

— Защо харесваш Биариц?

— Какво?

— Завчера, преди един ден каза, че Биариц е едно от любимите ти места. Никога не съм бил там и така или иначе нямам понятие. Но бих искал да знам защо ти го харесваш толкова.

Тя се усмихна и набърчи нос в загадъчно изражение — то можеше да означава и презрение, и задоволство.