Шантарам

— Истински напълно, баба — увери ме Прабакер. — И неща ще има много. Сега ще го видиш наистинския град. Обикновено никога не водя туристи по тези места. Тях не им харесва и аз на мен не ми харесва, че на тях не им харесва. Или пък понякога им твърде харесва по тези места и това аз ми харесва още по-малко, нали така? Трябва да има добър ум да харесва тия работи и трябва да има добро сърце да не харесва твърде. Като тебе, Линбаба. Ти си мой добър приятел. Знаех го много добре още от първия ден, когато пиехме уиски в твоя стая. Сега мой Бомбай, с твой добър ум и твоето доброто сърце, всичкия ще го видиш.

Пътувахме с такси по булевард „Махатма Ганди“ покрай фонтан „Флора“ към гара Виктория. Беше един час преди пладне и вълните на уличното движение в този каменен каньон преливаха от многобройни бегачи, бутащи каруци с тифин. Те събираха от домовете и апартаментите храна за обяд в тенекиени цилиндрични кутии, наречени джалпаан или тифин, и бутаха огромните подноси на дълги каруци, по шест или повече души. През хеви метъл трафика от автобуси, камиони, мотопеди и леки коли бегачите доставяха храната по офиси и канцеларии навсякъде из града. Никой, освен мъжете и жените, които управляваха тази служба, не знаеше как точно го правят — как полуграмотни хора са разработили смущаващо сложна система от символи, цветове и ключови номера, за да бележат и разпознават кутиите; как ден след ден стотици хиляди от тези еднакви контейнери минаваха през града на дървени колела, омазани с пот, и всеки път стигаха точно, до онзи мъж или онази жена сред милионите, и как това се постигаше на цена, която се измерваше в центове, а не в долари. Магията, трикът, който свързваше обичайното с невъзможното, беше невидимата река, протичаща по всяка улица и във всяко туптящо сърце в Бомбай през онези години. Нищо — от пощенските услуги до молбите на просяците — не се получаваше без нейна намеса.

— Кой номер този автобус, Линбаба? Бързо го кажи.

— Секунда. — Надникнах през полуотворения прозорец и се опитах да разчета изписаните със завъртулки цифри върху предницата на двуетажния автобус, спрял насреща. — Сто и четири е, нали?

— Много, много хубаво! Много хубаво научил хинди числа. Сега няма проблем за теб да разчете номера на автобус, на влак, на меню, на купуване на дрога и други хубави работи. Кажи ми сега какво е алу палак?

— Алу палак е картофи със спанак.

— Хубаво. И е хубаво ядене — не казал! Аз го обичам да го ям алу палак. Какво е пул гоби и бинди?

— Това е… а, да, карфиол и… и бамя.

— Правилно. И също пак хубаво ядене, ти пак не казал! Какво е баинган масала?

— Това е, ъъ, патладжан с подправки.

— Пак правилно! Какво, не ти е вкусно да ядеш баинган?

— Да, да, добре! И баинган е хубаво ядене!

— Аз не го обичам баинган толкова много — ухили се той и набърчи късия си нос. — Кажи ми на какво аз казвам чера, мунх и дил?

— Чакай, не ми казвай… лице, уста и сърце. Правилно ли е?

— Много правилно, няма проблеми. Гледах го как ти толкова хубаво ядеш яденетата с ръце, хубаво както индийците. И как се учиш да питаш за нещата — колко струва това, колко струва онова, дай ми две чаши чай, искам още хашиш — и говориш само на хинди на хората. Аз видял всичко това. Ти си най-добър мой ученик, Линбаба. И аз съм твой най-добър учител, нали така?

— Така е, Прабу — разсмях се. — Хей! Пази се!

Викът ми стресна шофьора и той зави тъкмо навреме, за да избегне волската двуколка, която се опитваше да завие пред нас. Шофьорът — тъмнокож здравеняк с щръкнали мустачки — сякаш се възмути, че така безочливо искахме да спасим живота си. Когато взехме таксито, той нагласи огледалото си така, че да не вижда в него нищо друго, освен лицето ми. След като се разминахме на косъм с двуколката, той ме изгледа кръвнишки и изръмжа някакви обиди на хинди. Караше, все едно бягахме от някого, връткаше ту наляво, ту надясно, за да изпревари по-бавните коли. Имаше някаква сърдита, хулиганска войнственост в отношението му към всички останали на пътя. Връхлиташе на сантиметри от всяка по-бавна кола по трасето, натискаше клаксона и само дето не я избутваше от платното. Ако бавната кола отбиеше малко наляво, за да го пропусне, нашият шофьор спираше до нея и започваше да крещи обиди. Щом забележеше някоя друга по-бавна кола пред нас, той настъпваше газта и повтаряше процедурата. От време на време отваряше вратата, навеждаше се навън, за да изплюе сок от паки и откъсваше поглед от движението за няколко продължителни секунди, а ние продължавахме да се носим с раздрънканото такси по платното.

— Тоя е ненормален! — измърморих на Прабакер.

— Шофиране не добро — отвърна Прабакер, стиснал с две ръце облегалката на шофьорската седалка. — Но трябва да призная, плюене и обиди първа класа!

— За Бога, кажи му да спре! — креснах, когато таксито ускори ход и се запромъква още по-бързо наляво и надясно през прииждащите коли. — Тоя ще ни убие!

— Банд каро! — извика Прабакер. — Спри!