Шантарам

И добави и злостна псувня за всеки случай, но шофьорът само се вбеси още повече. Колата се носеше с мръсна газ, а той се извърна да изръмжи. Устата му зееше с оголените зъби. Ярост бушуваше в черното на опулените му очи.

—

Арей!

— писна Прабакер и посочи встрани от шофьора.

Беше късно. Мъжът бързо се извърна. Ръцете му на волана се вцепениха и той наби спирачки. Последва пауза — една секунда… две секунди, три секунди. Чух го как със свистене всмука въздух дълбоко в гърлото си — мляскащ звук, подобен на онзи, когато вдигаш плосък камък от влажна глина на речен бряг. После бумтене и трясък — врязахме се в колата, спряла пред нас, за да завие. Изхвърчахме напред, забихме се в седалката и чухме още два удара — две коли се бяха блъснали в нас.

Счупени стъкла и парченца хром затракаха по платното като рехави металически аплодисменти във внезапно възцарилата се тишина. В суматохата главата ми се удари във вратата. Усетих, че от раната над окото ми тече кръв, но иначе бях добре. Когато с гърчене се надигнах от пода и се наместих отново на задната седалка, усетих докосването на Прабакер.

— Нищо счупено ти няма, Лин? Добре си?

— Добре съм, добре съм.

— Сигурен ли си? Всичко не е счупено?

— Боже, Прабу, не ми пука колко добре плюе тоя! — изсмях се нервно аз и се отпуснах облекчено. — Няма да получи бакшиш. Ти добре ли си?

— Лин, трябва да слезем! — отвърна той и гласът му премина в истеричен писък. — Вън! Вън оттук! Веднага!

Паркиралата до нас кола подпираше вратата от неговата страна и той почна да я бута с рамо. Не можа да я отвори. Протегна се през мен да изпробва моята, но се оказа, че и тя е подпряна и заклещена от кола.

Погледнахме се в очите — толкова се беше уплашил, такъв ужас изпълваше облещените му, поръбени с бяло очи, че усетих студ дълбоко в гърдите си. Той веднага се обърна и се метна отново към вратата от неговата страна.

От мътната вода на ума ми с плясък се изтръгна една мисъл, ясна и единствена: Огън.

От това ли се боеше той?

Веднъж задал си този въпрос, не можех да освободя мислите си от него. Гледах ужаса, който разкривяваше зиналата уста на Прабакер, и бях сигурен, че таксито ще се запали. Знаех, че сме в клопка. Задните стъкла във всички бомбайски таксита, в които се бях возил, се отваряха само няколко сантиметра. Вратите бяха заклещени, прозорците не помръдваха, таксито щеше да избухне в огън — бяхме в клопка. Да изгорим живи… Затова ли толкова го е страх?

Погледнах шофьора. Беше се прегърбил между кормилото и вратата. Тялото му бе неподвижно, но чух, че стене. Под тънката риза подобният му на робот гръбнак се надигаше и спускаше с всяко бавно, плитко вдишване.

На прозорците се появиха лица, чух възбудени гласове. Прабакер се въртеше и ги гледаше, а лицето му бе сгърчено от ужасна болка. Внезапно той се изкатери върху предната седалка и успя да отвори вратата. Бързо се обърна назад, хвана ме с изненадваща сила под мишниците, напрегна се и се опита да ме извлече над облегалката, която ни разделяше.

— Насам, Лин! Излез веднага! Бързо! Бързо!

Прескочих облегалката. Прабакер слезе от колата и си запробива път през тълпата от зяпачи. Посегнах към шофьора и се опитах да го измъкна изпод притисналото го кормило, но ръцете на Прабакер отново ме стиснаха грубо и брутално. Ноктите на едната му ръка се впиха в кожата на гърба ми, а другата се вкопчи в яката на ризата ми.

— Не го пипай, Лин! — кресна той. — Не го пипай! Зарежи го и слизай! Слизай веднага!

Той ме измъкна от колата и ме повлече през плетеницата от тела, скупчили се около катастрофата. В близката алея седнахме под листака на глоговите храсти, надвесили се над шиповете на една ограда от ковано желязо, и се огледахме един друг за наранявания. Ударът на челото над дясното ми око не беше толкова сериозен, колкото си мислех. Кървенето вече бе спряло и от раната сълзеше прозрачна лепкава течност. Бях се натъртил на няколко места, но нямаше защо да се притеснявам. Прабакер се държеше за ръката — същата ръка, която ме беше измъкнала от колата е такава неустоима сила — виждаше се, че много го боли. Вече се беше подула до лакътя. Знаех, че ще остане отвратителна синина, но като че нямаше нищо счупено.

— Май не беше прав Прабу — сгълчах го аз усмихнато, докато му палех цигара.

— Не съм бил прав, баба?

— Да ни измъкваш от колата в такава паника. Много ме стресна. Помислих си, че проклетата таратайка ще се запали, но май нищо й няма.

— О — отвърна той тихо, вперил поглед напред. — Мислиш, че мен било страх от огън? Не огън в кола, Лин, а огън в хора. Виж сега. Виж публиката, каква тя е.