Шантарам

През онези дни в селото прииждаха роднини, приятели и други гости. Четирите главни къщи на подобната на крепост мъжка кал’а, или отделение, на хаджи Мохамед бяха високи, квадратни кирпичени постройки. Кал’а беше обградена от високи стени и големите постройки се издигаха в четирите ъгъла. Женската кала представляваше отделна група от сгради зад още по-високи стени. В мъжкото отделение спяхме на пода и сами си готвехме. Къщата, в която се настанихме с Кадер и Назир, вече бе пренаселена. Нови и нови хора пристигаха от далечните села и всички просто се набутвахме все по-навътре. Спяхме с дрехите, налягали по целия под, всеки положил глава до краката на следващия. Съществува теория, според която хъркането, докато спим, е подсъзнателен защитен рефлекс, предупредителен звук, който прогонвал потенциалните хищници от входа на пещерата, когато нашите прадеди от края на палеолита са се гушели един до друг, уязвими в съня си. Нашата група от афгански номади, камилари, овчари и козари, земеделци и партизани придаваха достоверност на тази идея, защото хъркаха толкова гръмогласно и с такава велика свирепост през дългите нощи, че биха уплашили и стадо изгладнели лъвове.

Денем същите тези мъже готвеха засукани гозби за сватбата в петък. Те включваха ароматизирано кисело мляко, пикантни сирена от козе и овче мляко, пити от царевично брашно, фурми, ядки и див мед, печени на фурна сладкиши с прясно избито масло от козе мляко и, разбира се, най-различни меса-халал и зеленчуково пулао. Докато приготвяха ястията, аз наблюдавах как довлякоха едно крачно точило и младоженецът цял час точи на него голяма украсена кама, докато стане остра като бръснач. Бащата на булката го наблюдаваше с критичен поглед. След като остана доволен, че оръжието е достатъчно смъртоносно, той важно го прие като дар от младежа.

— Младоженецът току-що наточи ножа, с който бащата на булката ще го заколи, ако някога се отнесе зле с момичето — обясни ми Кадер, докато гледахме.

— Бива си го този обичай.

— Не е обичай — поправи ме Кадер засмяно. — Това си е негово хрумване, на бащата на булката. Никога преди не съм го чувал. Но ако се окаже успешно, може и да се утвърди като обичай.

Всеки ден мъжете репетираха ритуални групови танци заедно с музикантите и певците, наети да свирят и пеят на официалното празненство. Танците ми дадоха възможност да видя Назир в нова и съвсем неочаквана светлина. Той се хвърли сред редицата от въртящи се мъже с изящество и плам. Нещо повече — моят нисичък кривокрак приятел, чиито ръце стърчаха от ствола на якия му врат, слял се с гърдите, засега от всички беше най-добрият танцьор и бързо спечели възхищението им. Целият таен, невидим вътрешен свят на човека, всичките му творчески и духовни дарби се изразяваха в този танц. И това лице… Някога бях казал, че никога не съм виждал друго човешко лице, на което усмивката да е претърпяла такова пълно поражение… Но това набраздено от бръчки лице се преобрази в танца, докато честната му, самоотвержена красота не засия толкова лъчезарно, че очите ми се напълниха със сълзи.

— Кажи ми го пак — нареди Абдел Кадер Хан с дяволита усмивка в очите, докато гледахме танцьорите от едно високо място под засенчената стена.

Засмях се. Обърнах се да го погледна и видях, че и той се смее.

— Хайде, де! — настоя той. — Кажи ми го, направи ми това удоволствие.

— Но ти вече си го чувал двайсет пъти от мен. Какво ще кажеш вместо това ти да ми отговориш на един въпрос?

— Кажи ми го още веднъж и тогава ще отговоря на въпроса ти.

— Добре, започвам. Вселената е възникнала преди около петнайсет милиарда години в почти абсолютна простота и оттогава все повече и повече се усложнява. Това движение от простото към сложното е вградено в тъканта й и се нарича „тенденция към усложнение“. Ние сме продукт на това усложнение — както и птичките, и пчеличките, дървесата, звездите и дори галактиките от звезди. Ако бъдем унищожени от космически катаклизъм — например от сблъсък с астероид — ще възникне някакво друго изражение на нашето равнище на сложност, защото Вселената постъпва така. И това вероятно се случва навсякъде в Космоса. Как се справям?

Изчаках, но той не отговори и аз продължих с обобщението си.

— И така, крайната или Върховната сложност, към която върви всичкото това усложнение, е онова, или онзи, когото можем да наречем Бог. Всичко, което подпомага, усилва или ускорява това движение към Бога, е добро. Всичко, което пречи, спъва или го спира, е зло. И ако искаме да разберем дали нещо е добро или зло — например войната, убийството или контрабандата на пушки за муджахидините — партизани, например, си задаваме въпросите: „Какво щеше да стане, ако всеки вършеше това? Дали в тази част на Вселената това би ни помогнало, или би ни попречило?“ И тогава доста добре разбираме дали то е добро, или зло. Още по-важното: разбираме защо то е добро или зло. Е, как ти се стори?