Шантарам

Дали те бяха прави, или не — смъртоносната игра се разви точно по този начин. Ракетите „Стингър“ наистина преобърнаха конфликта, когато най-сетне ги доставиха няколко месеца след като Кадер ни вкара в Афганистан. Руснаците толкова отслабнаха от военната съпротива на същите тези афгански селяни, че чудовищната им империя, подобна на тази на Калигула, рухна пред очите им. Получи се. Всичко се разигра точно така: с цената на живота на милиони афганци; с цената на една трета от населението, прогонено от родната си земя. С цената на, една от най-мащабните принудителни миграции в историята на човечеството — три и половина милиона бежанци, преминали през прохода Кибер в Пешавар и още един милион прокудени в Иран, Индия и мюсюлманските републики на Съветския съюз. С цената на петдесет хиляди мъже, жени и деца с един или повече ампутирани крайници, откъснати от взривените мини. С цената на сърцето и душата на афганистанците.

А аз, издирваният престъпник, работещ за мафиотски бомбайски бос, се преструвах на американец, гледах тези хора в очите и лъжех за оръжията, които нямаше как да им дам.

Отговорът ми толкова се хареса на хаджи Мохамед, че той покани нашата група на сватбата на най-малкия си син. Загрижен, че отказът би обидил възрастния водач, и искрено трогнат от великодушната му покана, Кадер прие. След като уточниха всички налози (хаджи Мохамед много се пазари, поиска и получи коня на Кадер като допълнителен личен подарък), Кадербай, Назир и аз се съгласихме да го придружим в дома му.

Останалите направиха лагер сред пасището в долина с изобилна прясна вода. Почивката сред изтощителния поход даде възможност на мъжете да разпрегнат конете и да ги пуснат свободно да почиват. Товарните животни имаха нужда от постоянни грижи. Багажа скриха в една охранявана пещера. Нашите се приготвиха да се нагостят с четири печени овце, ароматен индийски ориз и пресен зелен чай, донесени от селото на хаджи Мохамед в името на нашата мисия. Въпреки прагматичните преговори за налозите, старейшините от селото на хаджи Мохамед, подобно на всички афгански водачи на кланове, които срещнахме, ни приемаха за бойци за тяхната кауза и ни предлагаха всяка помощ, която им бе по силите. Когато Кадер, Назир и аз потеглихме от временния лагер за селото, до нас достигна пеене и смях — едно игриво ехо гонеше друго. За пръв път от двайсет и три дни, откакто пътувахме, на нашите мъже им беше толкова леко.

Когато пристигнахме, селото на хаджи Мохамед вече празнуваше. Неговата изгодна и безкръвна среща с нашата колона въоръжени мъже засили вълнението покрай очакваната сватба. Кадер обясни сложните ритуали на афганското бракосъчетание, изпълнявани месеци наред, преди да пристигнем. Имало е церемониални гостувания между семейството на младоженеца и на булката. При всяко от тях са се разменяли дребни подаръци като носни кърпи или ароматни сладкиши и точно определени любезности. Зестрата на булката — пищни бродерии, вносни коприни, парфюми и накити — била изложена, за да й се възхищават всички, а после я предоставили на семейството на младоженеца. Младоженецът посетил тайно бъдещата си невеста, разговарял с нея и й поднесъл лични подаръци. Според обичая било строго забранено мъжете от нейното семейство да го виждат по време на това посещение, но традицията изисквала майката на момичето да му помогне. Прилежната майка, увери ме Кадер, останала с двойката като придружителка, докато двамата разговаряли за първи път. След като всичко това било направено, двойката вече била готова за кулминацията на брачната церемония, която щеше да се проведе след три дни.

Кадер ми обясни най-дребните подробности в ритуалите. Стори ми се, че в обикновено любезния му учителски маниер има някакво напрежение. Отначало предположих — мисля, правилно — че той си припомня обичаите на своя народ след петте дълги десетилетия на изгнание. Преживяваше отново празненствата от своята младост и доказваше на себе си, че все още е афганец във всичко, което душата му чувстваше и познаваше. Но когато уроците продължиха и през следващите дни — а той ги провеждаше все така внимателно — най-сетне осъзнах, че дългите обяснения бяха повече за моя, отколкото за негова консумация. Той ми преподаваше съкратен курс по културата на страната си, където можеха и да ме убият. Кадер осмисляше всичко — животът ми с него и възможната смърт — по единствения свойствен за него начин. И когато разбрах това, без дори да разговарям с него, започнах да слушам старателно, за да попия всичко, което мога.