Шантарам

— Да. Реактивни изтребители! Да им го начукам! Два. Много ниско. Трийсетина метра, човече, не повече. Еби му мамата! Направо разкъртиха звуковата бариера! Ама че шумотевица!

— Руснаците ли бяха?

— Не, не мисля. Не толкова близо до границата. По-вероятно пакистански изтребители, американски самолети с пакистански пилоти, преминали малко навътре в афганското въздушно пространство, за да изнервят руснаците. Няма да отидат далече. Руските пилоти на Миг са твърде добри. Но пакистанците обичат да им напомнят, че са тук. Сигурен ли си, че си добре?

— Да, да, сигурен съм — излъгах. — Ще съм още по-добре, като излезем от тая шибана тъмница. Наречи ме слабак, но обичам да виждам къде стъпвам, когато се опитвам да водя кон по перваза на десететажна сграда.

— И аз — засмя се Халед с краткия си тъжен смях, но аз попих увереност от него. — Кой беше зад тебе?

— Ахмед — отвърнах. — Ахмед Заде. Чух го как псува на френски по-назад. — Мисля, че е добре. Назир беше зад него. Знам, че и Махмуд, иранецът, беше близо до него. Зад мен имаше десетина души, мисля, като броим и двамата, които караха козите.

— Ще отида да проверя. — Халед ме тупна успокояващо по рамото. — Ти продължавай. Плъзгай се покрай стената още стотина метра. Не е далече. Като се измъкнеш от пролома, Луната ще помогне. Успех.

И за кратко, докато стигнах оазиса от бледа лунна светлина, аз се почувствах незастрашаван и уверен в себе си. После продължихме, прегърнали студената сива скала на каньона, и след минути отново потънахме в тъма само с вярата, страха и волята ни да оцелеем.

Толкова често пътувахме нощем, че понякога сякаш намирахме пътя за Кандахар пипнешком, като слепци. Също така сляпо и без въпроси се доверявахме на Хабиб, нашия водач. Никой от афганците в групата не живееше в граничните райони и всички зависеха също като мен от неговите познания за тайните проходи и непредвидимите первази пътеки.

Но когато не водеше колоната, Хабиб вдъхваше далеч по-малко доверие. Веднъж го засякох, докато изкачвах едни скали по време на почивка, за да намеря място да се изпикая. Беше коленичил пред една четвъртита каменна плоча и удряше чело в нея. Скочих долу да го спра и открих, че ридаеше. Кръвта от разраненото му чело течеше по лицето и се смесваше със сълзите по брадата му. Излях малко вода от манерката на ъгълчето на шала си и избърсах кръвта от челото му, за да огледам раните. Кожата беше разкъсана, но само повърхностно. Той се остави да го поведа обратно към лагера без възражения. Халед веднага дотича и ми помогна да намажа челото му с мехлем и да го превържа с чиста превръзка.

— Оставих го сам — измърмори той, след като приключихме. — Мислех, че се моли. Каза ми, че иска да се помоли. Но имах чувството…

— Мисля, че той се молеше — отвърнах.

— Безпокоя се — призна Халед. Гледаше ме в очите с трескава смесица от мъка и страх. — Той постоянно и навсякъде слага капани за хора. Под наметалото мъкне двайсет гранати. Опитах се да му обясня, че капанът за хора няма разум — като нищо може да убие някой местен овчар или някой от нас, вместо руски или афгански войник. Не разбира. Само се хили и ги залага по-скришом. Вчера натовари някои от конете с експлозиви. Каза, за да е по-сигурно, че руснаците няма да ги докопат. Казах му — ами ние? Ами ако руснаците ни докопат? И ние ли трябва да се наблъскаме с експлозиви? Отвърна, че това непрекъснато го тревожело — как да подсигури смъртта ни, преди руснаците да успеят да ни докопат, и как да убие още руснаци и след като издъхнем.

— Кадер знае ли?

— Не. Опитвам се да държа Хабиб в релси. Знам откъде идва той, Лин. И аз съм бил там. Първите две години, след като избиха семейството ми, и аз бях обезумял като него. Знам какво му е на душата. Изпълнен е с толкова мъртви приятели и врагове, че е зациклил… да убива руснаци. И докато не се освободи, трябва да не се отделям от него, доколкото мога, и да му пазя задника.

— Според мен трябва да кажеш на Кадер — въздъхнах аз и поклатих глава.

— Ще му кажа — въздъхна и той в отговор. — Ще му кажа. Скоро. Скоро ще разговарям с него. Той ще се оправи. Хабиб ще се оправи. В някои отношения се оправя. Вече разговарям с него много добре. Ще се оправи.

Но минаваха седмици и всички ние следяхме Хабиб все по-внимателно, все по-уплашено и малко по малко разбрахме защо толкова много други муджахидински отряди са го изпъдили.

Със сетива, нащрек за външни и вътрешни заплахи, ние пътувахме нощем, а понякога и денем на север покрай планинската граница към Патаан Кел. Близо до Кел, или селото, свърнахме на север-северозапад към планинска пустош, прерязана от студени бистри ручеи със сладка вода. Хабиб бе начертал маршрут, минаващ горе-долу на еднакво разстояние между градовете и по-големите села и винаги заобикалящ главните пътища, използвани от местните хора. Влачехме се между Патаан Кел и Кайро Таана, между Хумай Каарез и Хаджи Аага Мухамад. Прекосявахме реки между Кое Каарез и Яару. Обикаляхме на зигзаг между Мулла Мустафа и малкото село Абдул Хамид.