Шантарам

Халед Ансари, Назир, Ахмед Заде и аз стояхме мълчаливо и дишахме дълбоко в очакване Кадер да заговори отново.

— Няма човек, който да познава тези планини и областта оттук до Кандахар по-добре от Хабиб — заключи Кадер с тежка въздишка. — Той е най-добрият водач. Оцелял е в стотици мисии в този район и ще ни изведе при нашите в Кандахар. Няма и по-верен и надежден човек от него, защото в Афганистан никой не мрази руснаците повече от Хабиб Абдур Рахман. Но…

— Той е напълно луд — предположи Ахмед Заде в тишината и вдигна рамене по галски. Внезапно се усетих, че ми е симпатичен и в същия миг ми домъчня за Дидие. Това бе тъкмо прагматичното и брутално откровено обобщение, каквото може би щеше да направи Дидие.

— Да — съгласи се Кадер. — Луд е. Скръбта е съсипала разума му. И колкото и да ни е нужен, той никога не бива да бъде изпускан от око. Всички муджахидински отряди оттук до Херат са го изпъдили. Ние се бием срещу афганската армия, която служи на руснаците, но тя все пак е от афганци. Ние получаваме по-голямата част от сведенията си от войници от афганската армия, които искат да ни помогнат да победим техните руски господари. Хабиб не може да направи тази тънка разлика. Той разбира тази война само по един начин: да ги избие всичките — бързо или бавно. А той предпочита да ги убива бавно. В него има такава жестокост и ярост, че плаши приятелите си не по-малко от враговете. Затова трябва да бъде държан под око, докато е с нас.

— Аз ще го наблюдавам — заяви твърдо Халед Ансари и всички се обърнахме да погледнем нашия палестински приятел. Лицето му изразяваше страдание, гняв и решителност. Кожата около очите му бе изпъната от вежда до вежда, а упоритата решителност бе свила устата му в разтеглена тънка черта.

— Много добре… — започна Кадер и щеше да продължи, но щом чу това потвърждение, Халед ни остави и тръгна към прегърбената самотна фигура на Хабиб Абдур Рахман.

Докато го гледах как се отдалечава, почувствах внезапен мощен подтик да му изкрещя да спре. Беше глупаво — ирационален, пронизващ ужас, че го губя, губя още един приятел. Беше толкова нелепо, толкова бях жалък в своята ревност, че прехапах езика си и не гъкнах. После го видях как седна срещу Хабиб. Пресегна се да повдигне лицето му на безумец със зяпнала уста; видях как двамата се погледнаха в очите продължително, и осъзнах, без да го проумявам, че Халед е загубен за нас.

Откъснах очи от тях, както лодкарите откъсват звездообразните си котви от дъното на езеро. Устата ми беше пресъхнала. Сърцето ми беше затворник, думкащ по стените на черепа ми. Краката ми сякаш бяха наляти с олово и впити в земята с корени от срам и ужас. И щом погледнах към величествените непроходими планини, усетих как бъдещето ме разтърсва като гръмотевица, клатеща короната и уморените клонки на разлюляна от буря върба.

[1] От ит. terzina — тристишна строфа с верижно кръстосана рима. — Бел.ред. ↑

Трийсет и трета глава

Главното шосе от Чаман по маршрута за Кандахар през онези години пресичаше приток на река Дари на път за Спин Балдак, Дабрай и Мелкаарез. Цялото пътуване, нямаше и двеста километра и с кола отнемаше няколко часа. Ние, разбира, се, не хванахме шосето и нямахме коли. Яздихме през стотина планински прохода и същото това разстояние ни отне месец.

Първия ден прекарахме в лагера под дърветата. Багажът — контрабандната стока за Афганистан и запасите ни — беше пръснат из едно близко пасище, завит с овчи и кози кожи, за да прилича от въздуха на стадо добитък. Между вълнестите денкове бяха вързани дори и няколко истински кози. Когато здрачът най-сетне угаси залеза, из лагера се понесе възбуден шепот. Скоро чухме приглушен тропот на копита — нашите коне идваха. Бяха двайсет ездитни коне и петнайсет товарни. Животните бяха малко по-дребни от тези, на които се учих да яздя, и сърцето ми се изпълни с надеждата, че може би ще ги командвам по-лесно. Повечето мъже веднага се заловиха да товарят и връзват багажа. Понечих да се включа, но Назир и Ахмед Заде ме пресрещнаха, повели два коня.

— Този е моят — обяви Ахмед, — а онзи твоят.

Назир ми подаде поводите и провери ремъците на късото и тънко афганско седло. Доволен, че всичко е както трябва, той одобрително кимна.

— Кон добър — изсумтя той дрезгаво, което при него значеше, че е в добро настроение.

— Всички коне добри — цитирах го аз, — всички хора не добри.

— Конят е великолепен — съгласи се Ахмед и огледа възхитено кобилата ми. Беше дореста, с мощни гърди и силни, дебели, относително къси крака. Погледът й беше буден и безстрашен. — Назир я избра за теб от всичките, които имаше. Той първи я стигна и сега някои мъже са разочаровани. Назир има добра преценка.

— По мои сметки сме трийсет мъже, но ездитните коне със сигурност са по-малко — забелязах и потупах кобилата по врата в опит да установя първи контакт.