Шантарам

— Те ме заведоха при Чота Гулаб, Малката роза. Така го бяха кръстили заради белега от куршум на лицето му. Куршумът пронизал бузата, избил повечето зъби и оставил белег, сбръчкан като роза. Той беше босът на целия район по онова време и преди да ме пребие до смърт за назидание на останалите, искаше да види наглия тип, нахлул в територията му.

Беше разярен. „Какво правиш ти, продаваш билети в моя район?!“ — попита ме на смесица от хинди и английски. Говореше лошо английски, но искаше да ме уплаши, все едно е съдия на процес. — „Знаеш ли колко хора са умрели, колко се наложи да избия, колко добри мъже загубих, за да завладея черния пазар на билетите във всички кина на тоя район?“ Бях ужасен, признавам, и си мислех, че ми остават само няколко минути живот. Затова захвърлих всякаква предпазливост и му отговорих дръзко: „Сега ще трябва да премахнете още един нахалник. Гулабджи — отвърнах му на английски, далеч превъзхождащ неговия, — защото аз нямам друг източник на доходи, нямам семейство и нямам какво да губя. Освен, разбира се, ако имате някоя прилична работа за един верен и находчив младеж.“

„Брей!“ — разсмя се той на глас и ме попита къде съм се научил да говоря толкова добре английски. И аз му разказах. А когато изслуша цялата ми история, веднага ми възложи задача. После ми показа избитите си зъби — отвори широко уста, за да видя златните коронки на тяхно място. Да погледнеш в устата на Гулаб, беше истинска почест сред неговите хора и някои от най-приближените му много ми завидяха, че ми показа толкова интимно прочутата уста още на първата среща. Гулаб ме хареса и ми стана нещо като баща в Бомбай, но още от мига, в който му стиснах ръката, вече бях обкръжен с врагове.

Започнах да работя като войник, биех се с юмруци, мечове, сатъри и чукове, за да налагам властта на Чота Гулаб в района. Това бяха лошите времена преди системата на Съветите и сбивания ставаха всеки ден и всяка нощ. След време един от хората му особено ме намрази. Възмутен от близката ми връзка с Гулабджи, той си намери причина да се сбие с мен. И аз го убих. Когато неговият най-добър приятел ме нападна, убих и него. А после убих човек за Чота Гулаб. И пак убих. И пак.

Той замлъкна, втренчен в мястото, където подът опираше в кирпичената стена. След малко заговори:

— И пак.

Повтаряше тази фраза в тишината, която се сгъстяваше наоколо ни, и сякаш я отпечатваше в пламтящите ми очи.

— И пак.

Гледах го как броди из миналото и в погледа му горят спомени. После отново се върна в настоящето.

— Късно е. Вземи, искам да ти подаря нещо.

Той разтвори велурения пакет и разкри пистолет в кобур, няколко пълнителя, кутия с патрони и метално сандъче. Вдигна капака му и показа комплект за чистене с масло, графит на прах, малки пили, четчици и нов къс шнур за цевта.

— Това е пистолет „Стечкин АПС“ — обясни той, извади оръжието и махна пълнителя. Увери се, че не е зареден и ми го подаде. — Руски е. У мъртвите руснаци ще намериш много боеприпаси, ако ти се наложи да се биеш срещу тях. Стреля с деветмилиметрови патрони, пълнителят побира двайсет. Можеш да ги изстреляш поединично или да ги нагласиш на автоматична стрелба. Не е най-добрият пистолет на света, но е надежден. Единственото леко оръжие с повече патрони там, където отиваме, е Калашникът. Искам отсега нататък да го носиш и винаги да се вижда. Ще ядеш с него, ще спиш с него и когато се миеш, трябва да ти е подръка. Искам всички, които са с нас, и всеки, който ни види, да знае, че го имаш. Разбра ли?

— Да — отвърнах, втренчен в пистолета в ръцете ми.

— Казах ти, че има обявява цена за главата на чужденците, който помагат на муджахидините. Искам, ако някой мисли да вземе награда за твоята глава, да си спомни за „Стечкина“ на колана ти. Знаеш ли как се чисти автоматичен пистолет?

— Не.

— Много добре. Ще ти покажа как. После се опитай да заспиш. Тръгваме за Афганистан в пет часа, преди зазоряване, утре сутринта. Чакането приключи. Времето дойде.

Кадербай ми показа как се чисти „Стечкин“. Беше по-сложно, отколкото си представях, и му отне близо час, докато ме запознае с пълното ръководството за подръжката и боравенето с него. Беше вълнуващ час. Мъжете и жените, на които насилието не е чуждо, ще разберат какво имам предвид, като казвам, че бях пиян от тази наслада. Признавам си най-безсрамно, че се наслаждавах на този един час с Кадер — докато се учех да ползвам и чистя автоматичния пистолет „Стечкин“ — повече, отколкото през стотиците часове с него, когато ми разясняваше своята философия. Никога не съм го чувствал по-близък от онази нощ, докато наведени над одеялото ми разглобявахме и сглобявахме това оръжие на смъртта.