Шантарам

Той пак замлъкна, втренчен в пода между стъпалата си. Чувах музика, далечна и приглушена, която идваше от другия край на двора. Имаше много стаи, наредени в кръг около централен двор, по-голям от този на бомбайския дом на Кадер, но не толкова живописен. От някои от най-близките стаи чувах тихото бълбукане на разговори, а от време на време ехтене на смях. От съседната стая, стаята на Халед Ансари, долових непогрешимото „клика-к’чук“ на затвора на автомат „Калашников АК-47“.

— Кръвната вражда, която започна с тези убийства и опитите им да ме довършат, унищожи и моето, и тяхното семейство — продължи сдържано Кадер. Лицето му бе мрачно и докато говореше, духът сякаш изтичаше незримо от сведените му очи. — Един от нашите, двама от техните. Двама от нашите, един от техните. Баща ми многократно се опита да намери начин да сложи край на враждата, но бе невъзможно. Тя беше демон, който минаваше от човек на човек и караше всеки мъж да обезумее от любов към убийствата. Опитах се да напусна дома си, защото аз бях причината, но баща ми отказа да ме пусне и не можех да му се противопоставя. Враждата продължи с години; и убийствата продължиха с години наред. Изгубих двамата си братя и двамата си чичовци, братята на баща ми. Когато при едно нападение раниха тежко собствения ми баща и той вече не можеше да ме спре, казах на семейството си да пусне мълвата, че съм убит. Напуснах родния си дом. Кървавият спор след време приключи и мирът между двете семейства бе възстановен. Но за близките си аз бях мъртъв, защото се бях заклел на майка си никога да не се завърна.

Полъхът на ветреца през прозореца с метална рамка, хладен в ранната вечер, изведнъж стана студен. Станах да го затворя, а после налях чаша вода от глинената кана на нощното шкафче. Кадер я пое, прошепна молитва и я изпи. След това ми подаде чашата. Отново я напълних и седнах на табуретката. Не казах нищо — боях се, че ако задам неправилен въпрос или направя неуместна забележка, той ще спре да говори и ще излезе. Беше спокоен, изглеждаше напълно отпуснат, но яркото, засмяното сияние в очите му липсваше. Бе тревожно нехарактерно за него да споделя толкова много за собствения си живот. Беше ми говорил дълги часове за Корана, за живота на Мохамед или за научната и рационалната основа на моралната си философия, но не си спомнях да е разказвал нито на мен, нито на някого другиго толкова много за себе си. В проточилото се мълчание гледах изпитото лукаво лице и се стараех дори да не дишам много шумно, за да не го обезпокоя.

И двамата бяхме облечени в типична афганска носия — дълга свободна риза и широки над коляното панталони. Дрехите му бяха в светло, избеляло зелено, а моите — белезникавосини. Бяхме обути с кожени сандали вместо домашни чехли. Въпреки че бях по-тежък и с по-голям гръден кош, бяхме горе-долу еднакви на ръст и еднакво широки в раменете. Късите му коса и брада бяха сребристобели, а моята къса коса — руса чак до бяло. Кожата ми беше загоряла и придобила оттенък, подобен на неговия естествен тен с цвета на бадемова черупка. Ако не беше небето в синьо-сивите ми очи и златоносните наноси в неговите, можеше да минем за баща и син.

— Как стигна от Кандахар до Бомбайската мафия? — попитах го най-сетне, когато вече се опасявах да не би проточилото се мълчание, а не въпросите ми да го накара да си отиде.

Той се обърна към мен. Усмивката му беше лъчезарна — нова, нежна, непресторена усмивка, каквато никога досега не бе раздвижвала лицето му по време на нашите разговори.

— Когато избягах от дома си в Кандахар, се запътих през Пакистан и Индия към Бомбай. Като милиони други се надявах да ми провърви в града на героите от индийските филми. Първоначално живеех в бордей — подобен на този, който сега е моя собственост, до Световния търговски център. Учех се да говоря хинди. След време забелязах, че човек може да изкара пари, като купува билети за популярни филми в кината и ги продава по-скъпо, когато киното сложи табелата „Билети няма“. Реших да използвам малкото ми спестени пари, за да купя билети, за най-популярния индийски филм в Бомбай. После застанах пред киното и когато поставиха табелите „Билети няма“, ги продадох на печалба.

— Дребна спекула — казах. — Ние му казваме „спекула с билети“. Това е голям бизнес на черно с билети за най-популярните футболни мачове в родината ми.

— Да. През първата седмица работа изкарах отлична печалба и вече бях започнал да си мечтая как ще се преместя в хубав апартамент и ще се контя с най-красивите дрехи, може би дори ще си купя кола. И после, една вечер, докато стоях с билетите пред киното, двама грамадни мъже дойдоха, показаха ми оръжията си — имаха меч и сатър — и настояха да тръгна с тях.

— Местните гунди — засмях се.

— Гунди — повтори той и също се засмя. За тези от нас, които го познавахме като господаря Абдел Кадер Хан — дона, владетеля на престъпното царство в Бомбай — беше ужасно смешно да си го представим като засрамено осемнайсетгодишно хлапе, подкарано от двама улични бандюги.