Шантарам

Щом се взрях в тях в отговор на неговия налудничав поглед, мъжът се запрепъва към мен. След първите няколко тътрещи се крачки тялото му понабра сили, и той се затича и измина разделящите ни трийсет метра с дълги, приклякащи котешки скокове. Забравих закачения на кръста ми пистолет и ръката ми инстинктивно се протегна към ножа. Изнесох десния крак половин крачка назад. Познавах тези очи. Познавах погледа. Мъжът искаше да се бие с мен, може би дори и да ме убие.

Тъкмо когато ме стигна, крещейки нещо на диалект, който не разпознах, Назир изскочи изневиделица и прегради пътя му, като застана пред мен. Той му кресна нещо, но другият не обърна внимание, втренчен над главата му в мен, крещейки своя въпрос пак и пак. Назир повтори отговора си също с крясък. Обезумелият боец се опита да изблъска Назир встрани с две ръце, но беше все едно да бута дърво. Якият афганец не помръдна от мястото си и принуди безумеца за пръв път да откъсне поглед от мен.

Около нас се събра навалица. Назир издържа трескавия поглед на мъжа и заговори по-кротко и умолително. Чаках, напрегнат и готов за бой. „Още не сме прекосили границата — помислих си, — а ще ми се наложи да наръгам един от нашите.“

— Той питаше дали си руснак — пошушна ми Ахмед Заде зад гърба ми, произнасяйки гърлено „р“-то в „руснак“ с алжирския си акцент. Хвърлих му един поглед и той посочи хълбока ми. — Пистолетът. И светлите ти очи. Мисли те за руснак.

Кадербай застана между мъжете и сложи ръка на рамото на лудия. Мъжът веднага се обърна и с очи, готови да се разплачат, се вгледа в лицето му. Кадер повтори онова, което мърмореше Назир, с успокояващ тон, подобен на неговия. Не разбрах всичко, но смисълът беше ясен. „Не. Той е американец. Американците са тук, за да ни помогнат. Той е с нас, за да се бие срещу руснаците. Ще ни помогне да убиваме руснаците. Той ще ни помогне. Заедно ще убием много руснаци.“

Когато мъжът отново се обърна към мен, изражението му така драматично се бе променило, че ми стана жал за него, а само преди миг бях готов да забия нож в гърдите му. Очите му бяха все така безумни, неестествено изпъкнали и бели под кафевите ириси, но неистовото се бе сгърчило в такова жалко нещастие, че лицето му ми напомни за многобройните разрушени каменни къщи, които бяхме видели край пътя. Той отново погледна Кадер в лицето и по чертите му, сякаш оживели от електрически пулс, трепна сянка на усмивка. Обърна се и тръгна през тълпата. Суровите мъже предпазливо му правеха път — със съчувствие, борещо се със страха в очите им, докато го гледаха как минава.

— Извинявай, Лин — каза тихо Абдел Кадер. — Той се казва Хабиб. Хабиб Абдур Рахман. И е учител… е, поне някога беше учител, в едно село отвъд тези планини. Учеше мъниците, най-малките дечурлига. Когато руснаците нахлуха преди седем години, беше щастлив човек с млада съпруга и двама здрави сина. Присъедини се към съпротивата като всеки друг млад мъж в областта. Преди две години се завърна от мисия и откри, че руснаците са нападнали селото му. Бяха използвали газ, някакъв невропаралитичен газ.

— Отричат — намеси се Ахмед Заде. — Но докато се бият в тази война, изпробват новите си оръжия. Много от употребяваните тук оръжия — земни мини, ракети и всичко останало — са нови експериментални оръжия, които никога досега не са използвани на война. Също като газа, пуснат в селото на Хабиб. Не е имало такава война.

— Хабиб вървял сам из селото — продължи Кадер. — Всички били мъртви. И мъжете, и жените, и децата. Всички поколения от семейството му — бабата и дядото и от двете страни, родителите му, родителите на жена му, чичовците и лелите му, братята и сестрите му, жената и децата му… Нямало никого, само за един час от един ден. Дори и животните — кози, овце и кокошки — всички били мъртви. Насекомите и птиците също били мъртви. Нищо не помръдвало. Нищо не оживяло, нищо не оцеляло.

— Той направил… гроб… всички мъже… всички жени… всички деца… — додаде Назир.

— Погребал ги всичките — кимна Кадер. — Цялото си семейство, приятелите от детинство, съседите. Отнело му много време да ги погребе сам, но в крайна сметка това не е лесна работа. После, когато приключил, си взел пушката и се върнал в своя муджахидински отряд. Но загубата го променила по ужасен начин. Вече бил съвсем друг човек. Вече правел всичко, каквото можел, само да залови някой руснак или афгански войник, биещ се на страната на руснаците. И когато успявал — а той ги залавял… мнозина от тях, защото след случилото се станал много добър в това… — ги изтезавал до смърт, като ги нанизвал на остър стоманен шиш, направен от острието и дървената дръжка на лопатата, с която погребал семейството си. И сега е у него. Виж го, вързан е отгоре на мешката му. Той приковава пленниците със завързани зад гърба ръце, а острието опира в гърба им. Когато силата им отслабне и металният връх се забие в телата и пробие коремите им, Хабиб се навежда над тях, вглежда се в очите им и плюе в разтворените им от писък уста.