Шантарам

Когато той ме остави, угасих лампата и се отпуснах на леглото, но не успях да заспя. Мислите ми бяха възбудени, като от кофеин, в тъмното. Отначало мислех за историите, които Кадер ми разказа. Пренесох се в онова друго време в града, който бях опознал така добре. Представих си Хана като младеж — здрав и опасен — как се бие за Чота Гулаб, гангстерския бос с малкия белег — роза на бузата. Знаех и други истории за Кадеровия живот — бях ги чувал от някои гунди, които работеха за него в Бомбай. Те ми разказаха как Кадербай завзел властта над малката империя на Гулаб, когато убили белязания пред едно от кината му. Описаха ми войните между бандите, избухнали из целия град. Говореха за храбростта на Кадер и за това как безмилостно смазал враговете. Знаех, че Кадербай е един от основателите на системата от Съвети, донесла мир на града чрез поделянето на териториите и плячката между оцелелите банди.

Зачудих се, лежейки в мрака, напоен с миризмата на суров лен и смазката на полирания пистолет, защо Кадербай отиваше на война. Не беше длъжен — имаше стотици като мен, готови да умрат вместо него. Спомних си странно лъчезарната му усмивка, когато ми разказа за първата си среща с Чота Гулаб. Спомних си колко бързи, като на младеж, бяха ръцете му, докато ми показваше как да чистя и да боравя с пистолета. И ми хрумна, че той може би идваше с нас и рискуваше живота си просто защото жадуваше за безумните времена на своята младост. Тази мисъл ме разтревожи, защото бях сигурен, че поне една малка частица от нея беше истина. Но другият мотив — решението му, че е дошло времето да прекрати изгнанието си и да посети дома и близките си — ме тревожеше повече. Не можех да забравя онова, което ми беше разказал. Кръвната вражда, погубила толкова много хора и прогонила го от дома му, бе завършила чак когато бе обещал на майка си никога повече да не се завръща.

И докато мислите ми се рееха, аз започнах да преживявам отново, миг след миг, дългата нощ преди бягството ми от затвора в Австралия. Тази нощ също беше безсънна. Тази нощ също бе нощ на бушуващи страхове, ужас и опасения. Също като тогава преди години аз станах преди утрото да се размърда и се заприготвях в тъмното.

Малко след зазоряване взехме влака за прохода Чаман. Качихме се дванайсет души; никой от нас не проговори по време на неколкочасовото пътуване. Назир седеше до мен и през голяма част от времето бяхме сами, но той запази каменно мълчание. Светлите ми очи бяха скрити зад слънчеви очила. Гледах през прозореца и се мъчех да се загубя в дивната гледка.

Пътуването с влак от Кета до Чаман минаваше през един от най-великолепните участъци на прочутите субконтинентални железопътни линии. Релсите лъкатушеха из дълбоки клисури и прекосяваха речни пейзажи с изумителна красота. Усетих се как повтарям — все едно бяха стихове — имената на градовете, през които минаваше линията. От Кучлаагх към Бостаан и малкия мост над реката при Иаару Каарез влакът се заизкачва към Шаадизай. При Гюлистан следваше ново изкачване със стръмна извивка, която вървеше покрай древното сухо езеро при Кила Абдулла. И перлата върху двойния стоманен обръч на тази корона, разбира се — тунелът Кходжак. Построен от британците за няколко години в края на деветнайсети век, той проникваше четири километра в здрава масивна скала и беше най-дългият на субконтинента.

При Каан Кили железницата описа поредица от остри завои и на последната далечна малка спирка преди Чаман ние слязохме заедно с неколцина прашни местни. Чакаше ни покрит камион. Когато мястото опустя, се качихме в екстравагантно нашареното возило и поехме по главния път към Чаман. Преди да стигнем в града обаче, отбихме встрани по черен път, който явно свършваше при изоставена железопътна линия с група дървета и няколко обрасли с шубраци пасища — около трийсет километра северно от главното шосе и прохода Чаман.

Слязохме от камиона и щом той потегли, се скрихме в сянката на дърветата с основната група мъже, които ни чакаха. За пръв път се събирахме в пълен състав. Бяхме трийсет, само мъже, и за секунда си спомних престъпниците, събиращи се на подобни групи в затворническите дворове. Бойците изглеждаха сурови и непоколебими; въпреки че много от тях бяха слаби и дори кльощави, те изглеждаха здрави и жилави.

Махнах слънчевите очила. Докато оглеждах лицата, погледът ми попадна на мъж, чиито очи ме гледаха от сърцето на мрака. Наближаваше или вече беше минал петдесетте и може би беше най-старият в групата след Кадербай. Късата му коса бе сива под кафявата афганска шапка с периферия — същата като тази, която аз самият носех. Късият му прав нос разделяше длъгнесто остро лице, толкова набръчкано под хлътналите бузи, че сякаш беше насечено с мачете. Под очите му се издуваха тежки торбички. Театрално заострени вежди като криле на черен прилеп бяха щръкнали над очите му, но онова, което ме привлече и задържа, бяха самите очи.