Шантарам

И така, през деня аз яздех и свиквах с разредения въздух на височина над хиляда и петстотин метра, а нощем четях дневниците и журналите на отдавна починали изследователи, изгубени издания на гръцките класици, томове на Шекспир с ексцентрични обяснителни бележки и зашеметяващо пламенен превод на Дантевата „Божествена комедия“ в терцини^[1].

— Някои от мъжете те мислят за учен, изучаващ свещените, писания — каза ми една вечер Абдел Кадер Хан на прага на стаята ми, месец след като пристигнахме в Кета. Затворих книгата, която четях, и веднага станах да го поздравя. Той пое ръката ми и я стисна в дланите си, като прошепна благословия. След като се настани на предложения от мен стол, аз седнах на табуретка на един лакът от него. Под мишницата си носеше пакет, увит в кремав велур. Остави го на леглото и се облегна удобно.

— Четенето все още е нещо тайнствено в моята родина и предизвиква страх и големи суеверия — каза унило Кадер и избърса с длан умореното си кафяво лице. — Само четирима от десет мъже могат да четат, а жените — два пъти по-малко.

— Ти къде научи… всичко, което си научил? — попитах го. — Например къде се научи да говориш толкова добре английски?

— Имах частен учител, много изискан английски джентълмен — засмя се той тихо, разведрен от спомена. — Както ти учеше моя малък Тарик. Взех две пурети от пакета, запалих ги в ръка с кибритена клечка и му подадох едната.

— Баща ми бе водач на своя клан — продължи Кадер. — Беше строг човек, но мъдър и справедлив. В Афганистан мъжете стават водачи по заслуги — те са добри оратори, разумно разпределят парите и са храбри, когато е нужна битка. При водачите няма наследствено право и пред сина на водач, който не притежава мъдростта, смелостта и умението да говори на хората, ще бъде предпочетен друг, с повече качества. Баща ми много искаше аз да го наследя и да продължа делото на живота му — да издигна неговия народ над невежеството и да му осигуря бъдещо благоденствие. Един скитащ суфи-мистик, възрастен светец, дошъл в нашата област, когато съм се родил, и казал на баща ми, че като порасна, ще стана сияйна звезда в историята на своя народ. Баща ми с цялата си душа се надяваше това да се случи, но за съжаление аз не проявявах никакви лидерски умения, нито пък интерес да ги придобия. Накратко, за него бях тежко разочарование. Той ме прати при чичо ми тук, в Кета. И той, който тогава беше преуспяващ търговец, ме повери на един англичанин, който стана мой учител.

— На колко години беше?

— Бях на десет години, когато напуснах Кандахар, а после пет години бях ученик на мистър Иън Доналд Макензи.

— Трябва да си бил добър ученик — предположих.

— Може би — отвърна той замислено. — Всъщност този Макензи беше много добър учител. Години след като го напуснах, чух, че шотландците са известни със своя кисел и суров нрав. Разни хора ми казваха, че те били песимисти, които предпочитат сенчестата страна на всяка слънчева улица. Мисля, че ако това в някаква степен е истина, то премълчава, че шотландците намират сенчестата страна на нещата за много, много забавна. Моят мистър Макензи беше човек, чиито очи се смееха дори когато беше най-строг с мен. Всеки път, когато се сетя за него, си спомням засмените му очи. А той обичаше Кета. Обичаше планините и мразовития въздух зимно време. Яките му дебели крака бяха създадени за катерене по планински пътеки и той скиташе по хълмовете всяка седмица, често само с мен за компания. Той беше щастливец, който умееше да се смее, и прекрасен учител.

— Какво стана, когато приключи с обучението ти? — попитах. — В Кандахар ли се върна?

— Да, но това не бе радостното завръщане, на което се надяваше баща ми. Виждаш ли, на следващия ден след отпътуването на моя скъп мистър Макензи от Кета аз убих човек на пазара пред склада на чичо ми.

— На петнайсет години?

— Да. Когато бях на петнайсет години, за пръв път убих човек.

Той се умълча, а аз се замислих за теглото и величината на тази фраза… „за пръв път“.

— Причината всъщност беше незначителна, трик на съдбата, сбиване заради нищо и никакво. Мъжът биеше дете, собственото си дете, и аз не биваше да се меся. Но го пребиваше жестоко и не можах да се сдържа. Изпълнен с важност, защото бях син на селски водач и племенник на един от най-преуспяващите търговци в Кета, аз му заповядах да спре да бие детето. Той естествено се обиди и последва кавга. Тя премина в сбиване. А после той издъхна, пронизан в гърдите от собствената си кама, с която се опита да ме нападне.

— Било е при самоотбрана.

— Да. Имаше много свидетели. Стана на главната улица на пазара. Моят чичо, който по онова време беше влиятелен, се застъпи за мен пред властите и накрая уреди да се завърна в Кандахар. За нещастие семейството на убития от мен мъж отказа да приеме кръвнината, предложена от моя чичо, и изпрати подире ми двама мъже в Кандахар. Получих предупреждението му и нападнах първи. Убих и двамата, застрелях ги със старата дълга пушка на баща ми.