Шантарам

— Те помагат на някои афганци, но не на всички. Хората, на които носим припасите, дето са близо до Кандахар, са хора на Масуд. Пакистан ги мрази, защото те няма да приемат Хекматияр или когото и да било от пропакистанските лидери на съпротивата. Пакистан и американците са избрали Хекматияр за следващия владетел на Афганистан, след войната. Но хората на Масуд плюят всеки път, като чуят името му.

— Това е налудничава война — додаде Махмуд Мелбааф с дрезгав, гърлен шепот. — Афганците се бият помежду си от време оно, от хиляди години. Единственото нещо, по-добро от боя помежду им, е боят срещу… как се казва… инвазията. Те със сигурност ще победят руснаците, но ще продължат да се бият.

— Пакистанците искат да са сигурни, че ще спечелят мира, след като афганците спечелят войната — продължи вместо него Ахмед. — Те, без значение кой ще спечели войната, искат да контролират мира. Ако можеха, щяха да вземат всичките ни оръжия, лекарства и други припаси и да ги дадат на техните…

— Пълномощници — измърмори Халед и нюйоркският акцент избухна в прошепнатата дума. — Хей, чувате ли?

Всички се заослушвахме напрегнато и чухме пеене и музика някъде извън джамията.

— Започнали са. — Халед стана с атлетична грация. — Време е да тръгваме.

Станахме и го последвахме навън, за да вземем обувките си. Заобиколихме джамията в сгъстяващия се здрач и се приближихме до пеещите.

— Аз… съм чувал това пеене и преди — казах на Халед, докато вървяхме.

— Познаваш Слепите певци? — попита той. — О, но да, разбира се, че ги познаваш. Ти беше в Бомбай с Абдел Кадер, когато те ни пяха. Тогава те видях за пръв път.

— Бил си там онази нощ?

— Да. Всички бяхме там. Ахмед, Махмуд, Сидики — с него още не си се запознал. И много от останалите, които ще тръгнат с нас. Всички те бяха там онази нощ. Тогава беше първото голямо събрание за това пътуване до Афганистан. Затова се събрахме. То беше само заради това. Ти не знаеше ли?

Смееше се, докато задаваше въпроса, а тонът му беше съвсем честен и откровен, но въпреки това думите се забиха в ума ми. „Ти не знаеше ли? Ти не знаеше ли?“

„Кадер е запланувал пътуването преди всичкото това време — помислих си — още първата вечер, когато се запознах с него.“ Спомних си съвършено ясно огромната задимена зала, където Слепите певци пееха за частната публика. Спомних си храната, която ядохме, изпушения чарас. Спомних си няколкото познати лица, които забелязах онази нощ. Дали всички те бяха замесени в мисията? Спомних си младия афганец, поздравил Кадербай с такова уважение, който се бе навел толкова ниско, че пистолетът, скрит в гънките на шала му, се показа.

Все още мислех за тази първа нощ, измъчван от въпроси, на които не можех да отговоря, когато двамата с Халед пресрещнахме голяма група хора, стотици, насядали на плочите в големия двор на джамията. Слепите певци завършиха песента и мъжете заръкопляскаха и завикаха: „Аллах! Аллах! Субхаан Аллах!“. Халед ни поведе през тълпата от мъже към една относително закътана ниша, в която седеше Кадер заедно с Назир и неколцина други.

Щом го погледнах в очите, Кадербай вдигна ръка и ме повика при себе си. Отидох при него, той стисна ръката ми и ме придърпа надолу. Няколко глави се извърнаха към нас. В сърцето ми се блъскаха противоположни чувства — страх, че толкова явно съм свързан с Кадер Хан, и прилив на гордост, че той е дръпнал мен от всички останали да седна до него.

— Колелото описа един пълен кръг — прошепна ми той на ухо, полагайки длан над лакътя ми. — Ние с теб се срещнахме при Слепите певци и сега пак ги слушаме, тъкмо когато започваме тази важна задача.

Той някак си ми четеше мислите и бях убеден, че това беше нарочно — че напълно осъзнава зашеметяващото въздействие на думите си. Изведнъж му се ядосах; озлобих се дори от допира на неговата ръка до моята.

— Ти ли уреди Слепите певци да дойдат тук? — попитах го, забол поглед пред себе си и с неприкрити остри като бръснач нотки в гласа. — Нали се сещаш, точно както си уредил всичко още на първата ни среща?

Не каза нито дума, докато най-сетне не се обърнах към него. Щом го погледнах от упор, усетих паренето на спонтанно напиращите ми сълзи. Стиснах зъби и се овладях. Горящите ми очи останаха сухи, но в мислите ми цареше смут. Мъжът с канелено кафявата кожа и подрязаната бяла брада беше използвал и манипулирал и мен, и всички останали свои познати; все едно бяхме негови оковани роби. Ала златистите му очи бяха пълни с толкова обич, че за мен тя беше всичко, за което винаги бях копнял в най-съкровените кътчета на сърцето си. Обичта в неговите кротко усмихнати и дълбоко разтревожени очи беше бащина обич, единствената бащина обич, която бях познал.