Шантарам

След близо час пъплене през понякога непроходимо задръстени от тълпата улици спряхме за малко, за да качим още един човек на задната седалка. Следвайки наставленията на Халед, шофьорът обърна таксито и се върна точно по същия задръстен маршрут.

Новият беше Махмуд Мелбааф, трийсетгодишен иранец — От пръв поглед лицето му — гъстата черна коса, високите скули, очите с цвят на пясъчна дюна на фона на кървавочервен залез — толкова ми напомни за мъртвия ми приятел Абдула, че трепнах от болка. След малко приликата се изгуби — очите на Махмуд бяха малко изпъкнали, устните — не толкова пълни, а брадичката — заострена, като че предназначена да носи козя брада. Всъщност това беше съвсем различно лице.

Но при мисълта за Абдула Тахери и пронизващата болка от отсъствието му внезапно и донякъде проумях причината да се намирам тук, с Халед и останалите, на път за нечия чужда война. Част, жизненоважна част от готовността ми да поема риска на Кадеровата мисия беше вината, която все още чувствах за това, че Абдула е умрял сам, обкръжен от оръжейни дула. И затова търсех най-близкото съответствие и се обкръжавах с вражи дула. Но в мига, в който ми хрумна тази мисъл, в мига, в който драснах неизговорените думи върху сивата стена на съзнанието си — желание за смърт — аз я отхвърлих и тръпки полазиха кожата ми. За пръв път през всички тези месеци, откакто се съгласих да изпълня задачата за Абдел Кадер Хан, се почувствах уплашен и разбрах, че животът ми, там и тогава, не беше повече от шепа пясък в стиснат юмрук.

Слязохме от колата на една пряка от джамията „Масджид-Туха“. Вървейки в колона, на двайсет метра един от друг, стигнахме храма и се събухме. Престарял хаджия подреди обувките, докато мърмореше унесено зикр^[1]. Халед пъхна сгъната банкнота в загрубялата разкривена от артрит длан на мъжа. Щом влязохме в джамията, аз се огледах и ахнах от изненада и радост.

Вътрешността бе прохладна и безупречно чиста. Мраморни и каменни плочки лъщяха по колоните с канелюри, сводовете с мозайки и обширния, украсен с орнаменти под. Горе, над всичко това, неустоимо привличаше погледа огромният беломраморен купол. Грандиозният покрив беше широк сто крачки и украсен с малки лъщящи огледала. Докато стоях там, зяпнал от изумление пред красотата му, електрическите лампи в джамията светнаха и огромният мраморен свод над нас засия като Слънце по милионите възвишения и вълнички на разтревожено от вятъра езеро.

Халед веднага ни остави, като обеща да се върне възможно най-скоро. Ахмед, Махмуд и аз отидохме в една ниша, от която се разкриваше гледка към купола, и седнахме на полирания, застлан с плочки под. Беше след вечерната молитва — бях чул провикването на мюезина, докато пътувахме с таксито, но тук из цялата джамия все още имаше много мъже, които съсредоточено се молеха. След като се увери, че се чувствам удобно, Ахмед обяви, че би искал да се възползва от възможността да се помоли. Той се извини и се запъти към чешмата. С измити лице, ръце и крака според обичая, той се върна на малкото празно място под купола и започна да реди молитва.

Наблюдавах го и ме гризеше червейчето на завистта за лекотата, с която започна да общува с Бога. Не чувствах подтик да се присъединя към него, но искреността на неговото съзерцание някак ме накара да се чувствам още по-самотен в моя отделен и несвързан с нищо разум.

Той приключи молитвата и тръгна към нас, когато Халед се върна. Лицето му бе разтревожено. Събрахме се близо един до друг и почти докоснахме глави.

— Имаме неприятности — прошепна той. — Полицията е идвала в хотела ви.

— Ченгетата?

— Политическата полиция — отвърна Халед. — РВС. Разузнаването на вътрешните служби.

— Какво са искали? — попитах.

— Теб. Всички нас. Изпортили са ни. Ходили са и в къщата на Кадер. И двамата сте извадили късмет. Него го нямало и не са го хванали. Какво носиш с тебе от хотела? Какво остави там?

— У мен са паспортите, парите и ножът ми — отвърнах.

Ахмед се ухили.

— Знаеш ли, ти май ще ми харесаш — прошепна той.

— Всичко останало си е там — продължих. — Не е много. Дрехи, тоалетни принадлежности, няколко книги. Това е. Но там са и билетите — самолетните и влаковите билети, които купих. Оставих ги в ръчната чанта. Това е единственото нещо, на което е написано име, почти съм сигурен.

— Назир е взел ръчната ти чанта и се е измъкнал оттам само минута преди ченгетата да нахлуят — кимна ми окуражително Халед. — Но не е имал време да вземе нищо повече. Управителят е наш човек, той казал на Назир да се маха. Големият въпрос е кой е казал на ченгетата, че сме тук? Трябва да е някой на страната на Кадер. Някой вътрешен, много приближен. Не ми харесва тая работа.

— Не разбирам — прошепнах. — Защо ченгетата толкова се интересуват от нас? Пакистан подкрепя Афганистан във войната. Би трябвало да искат ние да пренесем нещата до муджахидините. Редно би било да ни помагат в това.