Шантарам

Въпреки драматичното напрежение — а и заради него — Карачи все пак беше добро място за бизнес. Генералите, които бяха като мафиотски клан, но без смелостта, стила и солидарността на истинските самоуважаващи се гангстери, бяха завладели страната със сила, държаха целия народ за заложник пред дулата на многобройните си оръжия и оплячкосваха хазната. Без да губят време, те увериха Великите сили и другите държави — производители на оръжие, че пакистанските военни са отворени за бизнес с тях. Цивилизованите държави откликнаха въодушевено и години наред Карачи приютяваше гуляйджийски компании на оръжейни търговци от Америка, Великобритания, Китай, Швеция, Италия и много други страни. Не по-малко усърдни в сделки с камарилата генерали бяха и нелегалните — черноборсаджиите, контрабандистите на оръжие, мародерите и наемниците. Те се тълпяха по кафенетата и хотелите — чужденци от петдесет страни с престъпни мисли и сърца на авантюристи.

В известен смисъл и аз бях един от тях, грабител като всички тях, печелех от войната в Афганистан като всички тях, но се чувствах неуютно в компанията им. Три часа обикалях ресторанти, хотели и чайни и седях близо или сред групи чужденци, търсещи бързи печалби. Разговорите им бяха обезсърчаващо сметкаджийски. Войната в Афганистан, предполагаха весело повечето от тях, щяла да се проточи още няколко добри години. Генералите — трябва да се признае — се намираха под значителен натиск. Носеха се слухове, че Беназир, дъщерята на екзекутирания премиер, възнамерява да се върне в Пакистан от изгнанието си в Лондон и да оглави Демократичния съюз срещу хунтата. Но с малко късмет и умел заговор — надяваха се черноборсаджиите — армията можеше да остане начело на страната и на добре смазаните канали за корупция поне още няколко години.

Разговорите бяха за „паричната реколта“ — благозвучен израз за контрабандната търговия със стоки, търсени по цялата граница между Пакистан и Афганистан, Цигарите, — особено американските марки, в прохода Кибер се продаваха шестнайсет пъти по-скъпо от вече надутата им цена в Карачи. Лекарства от всякакъв вид носеха печалби, чийто мащаб нарастваше от месец на месец. Зимни дрехи, подходящи за студените снежни райони, вървяха изключително добре. Един предприемчив немски спекулант например докарал от Мюнхен в Пешавар камион „Мерцедес“ с алпийски униформи заедно с топлото бельо от запасите на германската армия. Продал всичко, включително и камиона, на петорна цена. Купувачът бил афгански военачалник, ползващ се със симпатиите на западните сили и разузнавания, включително и на американското ЦРУ. Дебелите зимни дрехи, след като пропътували хиляди километри през Германия, Австрия, Унгария, Румъния, България, Турция, Иран и Пакистан, все пак не успели да стигнат до воюващите муджахидини в заснежените планини на Афганистан. Вместо това те били прибрани в един от складовете на военачалника в Пешавар, докато свърши войната. Ренегатът и неговата малка армия изчаквали края на войната в сигурността на своите крепости в Пакистан. Планът бил да нанесе удар със собствената си войскова банда и да се опита да завземе властта, след като приключи истинската битка с руснаците и войната бъде спечелена.

Новините за този нов пазар — военен, натъпкан с пари от ЦРУ и алчен за стоки на всякаква цена — предизвикваше тръпки на възбуда сред общността от чуждестранни опортюнисти в Карачи. През този следобед чух историята за предприемчивия немец и пълния камион с униформи в три леко различни варианта. Обзети от треска, подобна на златната, чужденците си препредаваха тази история, докато договаряха и сключваха сделки за доставка на консервирани храни, бали чепкана вълна, контейнери с авточасти, склад, пълен със спиртници втора ръка, и запаси от всевъзможни оръжия — от щикове до гранатомети. И навсякъде, във всеки разговор чувах мрачното, отчаяно заклинание: „Ако войната продължи още една година, ще се оправим…“

Сърдит и мрачен, объркан от емоции, влязох в заведението „Фалуда“ на пазара Бохри и си поръчах една от сладките напитки в ярки цветове. Фалуда беше неприлично сладка смес от бели макарони, мляко, розова есенция и други медоносни сиропи. Заведението „Фирни“ в бомбайския квартал Донгри, близо до къщата на Кадербай, справедливо се славеше с вкусните си напитки фалуда, но те бяха блудкави в сравнение с прочутите сладкиши на заведението „Фалуда“ в Карачи. Когато високата чаша, пълна с розово, червено и бяло подсладено мляко се появи до дясната ми ръка, аз погледнах нагоре, за да благодаря на сервитьора, и видях, че това е Халед Ансари с две питиета в ръце.

— Като те гледам, май ти трябва нещо по-силно, човече — усмихна се той тъжно тъжно и седна при мен. — Какво става? Или какво се проваля, по-точно?

— Нищо — въздъхнах и му се усмихнах в отговор.

— Я стига — настоя той. — Признай си.