Шантарам

И когато танцът свърши, Викрам заговори на моята кобила на хинди и я остави да подуши черната му шапка. После ми я подаде и ми каза да я сложа. Нахлузих си я на врата и се качихме на седлата.

Проклет да съм, ако не подейства. Конете потеглиха и полека минаха в галоп. За първи и единствен път в живота си почти приличах на конник. За един славен четвърт час аз познах възторга от безстрашната синергия със сърцатото животно. Следвайки плътно Викрам, летях по стръмни възвишения и ги покорявах, за да полетя надолу от върха и да профуча през извитите примки на вятъра и разпръснатите храсти. Препускахме през равните пасища с леки скокове по земята, а после и Назир се включи в галопа заедно със своите ездачи. В тези мигове за кратко ние бяхме толкова диви, волни и свободни, колкото можеха да ни научат конете.

Все още се смеех и бърборех на Назир, когато два часа по-късно се изкачихме по стълбите и влязохме в къщата на брега. Влязох с възторжена усмивка през вратата и видях Карла да стои до дългата стъклена стена и да съзерцава морето. Назир я поздрави с грубовата нежност. Малка усмивчица грейна между челото и брадичката му и се опита да се скрие зад навъсеното изражение. Той взе малка бутилка вода, кутия кибрит и няколко вестника от кухнята и излезе от къщата.

— Остави ни сами — каза тя.

— Знам. Ще си запали огън на плажа. Понякога прави така.

Отидох при нея и я целунах. Беше кратка целувка, почти срамежлива, но вложих в нея цялата любов в сърцето ми. Когато устните ни се разделиха, ние се прегърнахме силно, загледани и двамата в морето. След малко видяхме Назир долу на плажа да събира плавей и сухи съчки за огъня. Той мушна смачкания на топка вестник между съчките и клонките, запали огъня и се настани до него срещу морето. Не му беше студено. Вееше топъл ветрец и довяваше гореща нощ. Той запали огъня, за да ни показва, докато нощта яздеше вълните срещу залеза, че е още там, на плажа, — че ние сме още сами.

— Харесвам Назир — каза тя, облегнала глава на шията и гърдите ми. — Той е много мил и сърдечен.

Беше вярно и аз го знаех. Бях го открил със закъснение по трудния начин. Но как тя го беше разбрала от толкова беглото им познанство? Един от най-лошите ми недостатъци през онези години на изгнание бе слепотата ми за доброто у хората — никога не разбирах колко доброта носят в себе си един мъж или една жена, докато не им задлъжнявах повече, отколкото можех да изплатя. Хората като Карла различаваха добротата от пръв поглед, а аз гледах ли, гледах и твърде често не виждах нищо отвъд навъсеното изражение и гневния поглед.

Гледахме плажа долу, над който се стъмваше, и Назир, седнал с изправен гръб до своя малък огън. Една от малките ми победи над него, докато бях още слаб и зависим от силата му, беше с езика. Учех фрази от неговия език по-бързо, отколкото той — на моя. Моето дар слово го бе принудило да общува с мен предимно на урду. Когато се мъчеше да говори на английски, думите излизаха като тромави, окастрени куплети, натоварени със значения и щапукащи на малките краченца на безцеремонния разум. Често го поднасях за недодялания му английски, преувеличавах объркването си и настоявах да повтори, да се препъва от една загадъчна фраза към друга, докато накрая той ме наругаваше на урду и пущу и притихваше в мълчание.

Ала в действителност неговият окастрен английски винаги бе изразителен и често в ритъма на поезия. Да, той несъмнено бе орязан, но това беше, защото от него беше отсечено излишното и онова, което оставаше, беше сам по себе си чист и точен език — нещо повече от лозунгите, но по-малко от пословиците. Пряко волята си и без негово знание аз бях започнал да повтарям някои негови фрази. Веднъж той ми каза, докато тимареше сивата си кобила: „Всички коне добри, всички хора не добри“. Години наред винаги, когато се сблъсквах с жестокост, предателство и други разновидности на егоизма, особено моя собствен, се усещах, че повтарям фразата на Назир: „Всички коне добри, всички хора не добри“. И онази нощ, притиснал сърцето на Карла до моето, докато гледахме как неговият огън танцува по пясъка, аз си спомних друго от неговите изказвания на английски. „Няма любов — няма живот“ — казваше той. „Няма любов — няма живот.“

Притисках Карла, сякаш това можеше да ме излекува, и не се любихме чак докато нощта не запали и последната звезда на нашия голям прозорец, пълен с небе. Ръцете й бяха целувки по кожата ми. Устните ми разтваряха сбръчканото листенце на сърцето й. Тя дишаше, шепнейки, водеше ме и аз й говорех с ритъма и откликвах на своята необходимост. Обзе ни жар и ние заплувахме в докосвания, вкус и ароматни звуци. Отразени в стъклото, бяхме силуети, прозрачни образи; моят — изпълнен с огъня от плажа, а нейният — със звезди. И най-сетне, когато всичко свърши, тези наши прозрачни отражения се стопиха и се сляха в едно.

Беше хубаво, толкова хубаво, но тя никога не ми каза, че ме обича.

— Обичам те — прошепнах и думите кацнаха от моите устни на нейните.

— Знам — отвърна тя. Възнаграждаваше ме и ме жалеше. — Знам.