Шантарам

Той забеляза снизхождението зад усмивката ми, макар и да не разбра напълно думите. Стисна челюсти със странна решимост и се навъси сърдито. С Назир се бяхме сприятелили. Той беше отворил сърцето си за мен. Но приятелството за него се измерваше с това какво правят и понасят мъжете един за друг, а не с какво споделят или харесват. Озадачаваше го и дори го измъчваше фактът, че аз почти винаги откликвах на сериозността му с шеги и баналности. Иронията беше в това, че всъщност и двамата си приличахме, бяхме строги и сериозни мъже, но неговата мрачна суровост беше толкова непоколебима, че ме отърсваше от моята собствена и предизвикваше детинско, палаво желание да се занасям с него.

— Руснаци… навсякъде — каза той тихо, но със задъхана напрегнатост в гласа. — Руснаци… знаят всичко… познават всеки… плащат пари да знаят всичко.

— Руски шпиони? — попитах. — В Карачи…

— Навсякъде Пакистан — кимна той, извърна се и се изплю на пода. Не бях сигурен. Дали беше презрително, или за късмет. — Прекалено много опасност! Не говори на никой! Отиваш… заведение „Фалуда“… Бохри пазар… днес… сааде чар байе.

— В четири и половина — повторих. — Искаш да се срещна с някого в „Дом Фалуда“ на пазара „Бохри“ в четири и половина? Това ли е? С кого искаш да се срещна?

Той се подсмихна мрачно и отвори вратата. Надзърна в коридора и се измъкна така бързо, както и беше влязъл. Погледнах часовника си. Един часът. Имах три часа за губене. За контрабандата на паспорти Абдел Гани ми бе дал колан портфейл — негов собствен уникален модел. Беше направен от корав непромокаем винил и беше няколко пъти по-широк от обикновените колани портфейли. Закопчан на корема, той побираше до десет паспорта и прилична сума пари в брой. През този първи ден в Карачи носех четири от собствените ми „книги“. Първият беше британският паспорт, с който купих билетите за самолета и влака и се регистрирах в хотела. Вторият — чистият американски паспорт, който Кадербай искаше да използвам за мисията в Афганистан. Другите два — швейцарски и канадски — като резерви за спешни случаи. Носех и десет хиляди долара за непредвидени разходи, дадени в аванс, един вид част от заплащането ми за това, че приех опасната мисия. Увих дебелия колан около кръста си, под ризата, пъхнах автоматичния нож в калъфа отзад в панталона и излязох от хотела, за да обиколя града.

Беше горещо, по-горещо от обичайното за мекия ноември. След лекия, нехарактерен за сезона дъждец улиците тънеха в гъста влажна мъгла. Карачи по онова време беше неспокоен и опасен град. Военната хунта, завзела властта в Пакистан и екзекутирала демократично избрания премиер Зулфикар Али Бхуто, от няколко години владееше нацията чрез разделение. Тя използваше сериозните разногласия между етническите и религиозните общности, за да подклажда жестоки конфликти. Насъскваше местните етнически групи — особено синди, пущуни и пенджаби — срещу имигрантите, наричани мохаджири, навлезли в новосъздадената държава Пакистан след отделянето й от Индия. Армията тайно поддържаше екстремистите от съперничещите си групировки с оръжия, пари и благоразумно предоставяне на услуги. Когато провокираните и подклаждани от тях бунтове най-сетне избухнаха, генералите наредиха на полицията да открие огън. Яростта срещу полицейското насилие бе обуздана чрез намесата на войска. Така армията, чиито прикрити действия предизвикали кървавите конфликти, бе смятана за единствената сила, способна да опази реда и властта на закона.

Кланетата и убийствата за отмъщение се трупали едно след друго с растяща жестокост; отвличанията и мъченията станали нещо привично. Фанатици от една групировка отвличали поддръжниците на друга и ги подлагали на садистични изтезания. Мнозина от заловените загинали в страшния плен. Имало безследно изчезнали, чиито тела никога не били открити. Когато някоя групировка придобивала достатъчно власт, че да заплаши равновесието на тази смъртоносна и безкрайна игра, генералите подстрекавали конфликти вътре в нея, за да я отслабят. Така фанатиците се изтребвали помежду си и убивали и осакатявали съперниците от собствените си етнически общности.

Естествено всяка нова вълна на насилие и отмъщения — независимо от моментната форма на държавно управление — допринасяла единствено за това армията да става все по-силна и единствено тя да може да упражнява истинска власт.