Шантарам

— Мамка му, това ми напомня… — намеси се Халед, бръкна в джоба си и извади сгънат плик. — Щях да забравя. Видях Дидие вечерта, преди да тръгнем. Търсеше те. Не можех да му кажа къде си и затова ме помоли да ти предам това писмо.

Поех сгънатия плик и го пъхнах в джоба на ризата си, за да го прочета насаме.

— Благодаря — промълвих. — Е, какво става? Къде отиваме?

— В една джамия — отвърна Халед с онази тъжна малка усмивка. — Първо ще вземем един приятел, а после ще се срещнем с Кадер и още някои души, които ще минат границата с нас.

— Колко са?

— Ще сме трийсетина, мисля, след като се съберем всичките. Повечето са вече в Кета или Чаман, близо до границата. Утре тръгваме — ти, аз, Кадербай, Назир, Ахмед и още един човек, Махмуд. Той е мой приятел. Мисля, че не го познаваш. Ще се запознаете малко по-късно.

— Ние сме Малките Обединени Нации, non! — попита риторично Ахмед. — Абдел Кадер Хан от Афганистан, Халед от Палестина, Махмуд от Иран, ти от Нова Зеландия… Извинявай, сега вече си нашия американец… и аз от Алжир.

— Има и още — додаде Халед. — Имаме един от Мароко, един от Залива, един от Тунис, двама от Пакистан и един от Ирак. Всички останали са афганци, но от различни части на Афганистан и от различни етнически групи.

— Джихад — каза Ахмед с тъжна, почти страшна усмивка. — Свещена война — това е наш свещен дълг, да противостоим на руските нашественици и да освободим ислямската земя.

— Лин, не му позволявай да започне — трепна Халед. — Ахмед е комунист. След малко вече ще ти пробутва Мао и Ленин.

— Не се ли чувстваш малко… компрометиран? — попитах, изкушавайки съдбата. — Като тръгваш срещу социалистическа армия?

— Какви социалисти? — сопна се той и присви сърдито очи. — Какви комунисти? Моля те, не ме разбирай погрешно, руснаците направиха и добри неща в Афганистан…

— За това е прав — намеси се Халед. — Построиха много мостове, всички основни магистрали, много училища и колежи.

— Язовири за прясна вода и електроцентрали… все хубави неща и аз ги подкрепях, когато ги строяха, за да помогнат. Но когато нахлуха в Афганистан, за да променят насилствено страната, те отхвърлиха всички принципи, в които уж вярват. Те не са истински марксисти; не са истински ленинисти. Руснаците са империалисти и аз се боря с тях в името на Маркс, Ленин, Мао…

— И Аллах — ухили се Халед.

— Да, и Аллах — съгласи се Ахмед, ухили ни се с белите си зъби и плясна облегалката.

— Защо го направиха? — попитах го.

— Това по-добре да го обясни Халед — отвърна той, отстъпвайки думата на палестинския ветеран от няколко войни.

— Афганистан е награда — заобяснява Халед. — Там няма големи запаси от петрол, злато или нещо друго, желано от хората, но въпреки това е голяма награда. Руснаците го искат, защото е точно до границата им. Опитаха се да го контролират дипломатически, с пакети помощи, програми за подпомагане и тям подобни. После качиха на власт техни хора в правителство, което всъщност беше марионетно. На американците никак не им хареса — заради Студената война и всичките тия глупости за политика на ръба на войната — затова го дестабилизираха чрез подкрепата си за единствените, наистина вбесени от руските марионетки, онези религиозни типове муллите. Начинът, по който руснаците променяха страната — позволяваха на жените да работят, да учат в университета и да се появяват пред хора, непокрити от бурка — направо ги пощуряваше. Когато американците предложиха оръжия, бомби и пари на муллите, за да нападнат руснаците, те веднага приеха. След време руснаците решиха да престанат с преструвките и нахлуха в страната. И сега имаме война.

— А пък Пакистан иска Афганистан, — довърши Ахмед Заде — защото се развиват много, даже прекалено бързо, и искат земята. Искат да създадат велика държава, като обединят двата народа. Пакистан заради генералите принадлежи на Америка. И Америка им помага. Сега обучават мъже, бойци, в религиозни училища-медресета, из цял Пакистан. Бойците се наричат талеб и ще влязат в Афганистан, след като ние, останалите, спечелим войната. А ние ще я спечелим, Лин. Но следващата, не знам…

Обърнах се към прозореца и сякаш по даден знак двамата мъже заговориха на арабски. Слушах гладките, бързо леещи се срички и оставих мислите си да се носят по вълните на тяхната шумоляща музика. Навън улиците станаха по-безредни, а сградите — по-занемарени и олющени. Много от постройките от кирпич и варовик бяха едноетажни къщички и въпреки че в тях очевидно живееха цели семейства, изглеждаха недовършени още недостроени, те бяха населени и използвани за подслон.

Минавахме покрай цели квартали, крайни квартали, с такива издигнати набързо и както дойде постройки, спални, стъкмени, за да се овладее стремглавият приток на преселници от селата към бързо разширяващия се град. Страничните улички и околовръстните булеварди издайничеха, че същите груби, приличащи си сгради се простираха чак до хоризонта от двете страни на главното шосе.