— Не съм длъжен да замина, знаеш ли.
— Защо заминаваш?
— Не съм сигурен. Чувствам… лоялност към него, към Кадербай, и все още съм му длъжник, в известен смисъл. Но има и нещо повече. И то е… имала ли си някога чувството, за каквото и да е, че целият ти живот е нещо като
— Разбирам за какво говориш — побърза да ме прекъсне тя. — И да,
— Какво е то?
— Говорехме за теб — поправи ме тя, избягвайки погледа ми. — За теб и за това, че не си длъжен да заминеш за Афганистан.
— Е… — усмихнах се. — Както казах, не съм длъжен да замина.
— Тогава недей — отсече тя и извърна очи към нощта и морето.
— Ти искаш ли да остана?
— Искам да си в безопасност. И… да си свободен.
— Не говорех за това.
— Знам — въздъхна тя.
Почувствах как безпокойството се надига леко в тялото й, притиснато до моето, което подсказваше, че тя иска да се отмести. Не помръднах.
— Ще остана… — казах аз тихо, като се борех със сърцето си, и знаех, че това е грешка — … ако ми кажеш, че ме обичаш.
Тя затвори уста и така стисна устни, че те се превърнаха в бял белег. Бавно, сякаш клетка по клетка, тялото й отдръпна в себе си всичко онова, което ми бе дала преди малко.
— Защо го правиш? — попита тя.
Не знаех защо. Може би заради абстиненцията, преживяното през последните месеци и новия живот, който чувствах, че съм спечелил. Може би заради смъртта — смъртта на Прабакер и Абдула и смъртта, която тайно се страхувах, че ме чака в Афганистан. Каквато и да беше причината, беше тъпо, безсмислено и дори жестоко и не можех да спра да го искам.
— Ако кажеш, че ме обичаш — повторих.
— Не те обичам — промълви тя най-сетне. Опитах се да я спра, докосвайки с пръсти устните й, но тя се обърна и ме погледна в очите; гласът й беше ясен и силен. — Не те обичам. Не мога. Няма.
Когато Назир се върна от плажа, шумно прокашляйки, за да извести за пристигането си, вече се бяхме изкъпали и облекли. Той се усмихваше — такава рядкост беше тази усмивка! — докато поглеждаше ту мен, ту нея, и пак мен. Но студената мъка в очите ни превърна спускащите се надолу бръчки по лицето му в клонки на плачуща върба и той се извърна.
Гледахме я как потегля с таксито в онази дълга и самотна нощ, преди да заминем на война с Кадер, и когато най-сетне Назир ме погледна в очите, кимна бавно и тежко. Издържах на погледа му, но после беше мой ред да се извърна. Не исках да виждам странната смесица от скръб и възторг, която забелязах в очите му, защото знаех какво ми казва тя. Карла си бе отишла, да — и онази нощ ние загубихме целия свят на любов и красота. Като войници, защитаващи каузата на Кадер, трябваше да изоставим всичко това. И този свят, някога безграничен и противоположен на онова, което щяхме тепърва да бъдем, се свиваше, час след час, до кървавочервена точка от куршум.
Трийсет и първа глава
Назир ме събуди преди зазоряване и ние напуснахме къщата, когато първите прозяващи се лъчи на Слънцето се протегнаха в стапящата се нощ. Щом слязохме от таксито на летището, видяхме Кадербай и Халед Ансари до входа на терминала за вътрешни линии. Не ги поздравихме. Кадер беше съставил сложен маршрут, който щеше да ни отведе с четири основни прекачвания от Бомбай до пакистанския град Кета, близо до афганистанската граница. Нарежданията му бяха през цялото време да се преструваме на самостоятелни пътници и по никакъв начин да не издаваме познанството си. Тръгвахме с него, за да извършим десетки престъпления през три международни граници и да се намесим във войната между афганските борци за свобода — муджахидините — и могъщия Голиат: Съветския съюз. Кадер възнамеряваше да успее в мисията си, но допускаше и провал. Ако някой от нас бъде убит или заловен на даден етап от плана, се беше погрижил дирята от събития, водеща към Бомбай, да е студена като брадва на алпинист.
Пътуването бе дълго и започна мълчаливо. Назир, добросъвестен както винаги в спазването на нарежданията на Кадербай, не обели и дума по време на първата фаза — от Бомбай до Карачи. Един час след като наехме отделни стаи в хотел „Чандни“ обаче на моята врата тихо се почука. Тя се открехна, той се промъкна вътре и я затвори. Очите му бяха разширени от нервна възбуда, а движенията му — трескави, почти откачени. Бях разтревожен, донякъде отвратен от неговата очебийна уплаха и стиснах рамото му.
— Не се впрягай, Назир. Стряскаш ме, братко, с тия твои изпълнения тип „плащ и кинжал“.