Шантарам

Прекарах вързан за леглото две денонощия. Назир се грижеше за мен с нежност и постоянство. Винаги беше до мен. Всеки път, когато отворех очи, чувствах загрубялата му длан на челото си — бършеше потта и сълзите към косата ми. Всеки път, когато блеснеше светкавица или спазъм сгърчеше крака, ръката или стомаха ми, той беше до мен, разтриваше ме и разхлабваше с топлина възела на болката. Всеки път, когато изхленчвах или крещях със запушена уста, той ме поглеждаше в очите и ме насърчаваше да издържа, да успея. Махна я, когато се задавих с повръщано и не можех да си поема въздух през носа, но беше силен мъж и знаеше, че не искам да чуват виковете ми. Щом кимнах, той отново сложи превръзката и я затегна.

А след това, когато разбрах, че съм или достатъчно силен да издържа, или достатъчно слаб, че да си тръгна, кимнах на Назир и примигах, и той махна превръзката окончателно. Една по една, той развързва лентите от китките и глезените ми. Направи ми бульон от пиле, ечемик и домати, без никакви подправки, освен сол. Това беше най-гъстото и вкусно ястие, което някога бях опитвал в живота си. Хранеше ме лъжица подир лъжица. След един час доядох купичката и той за пръв път ми се усмихна. Тази усмивка беше като блясък на морска скала на Слънцето след летен дъжд.

Абстиненцията продължава около две седмици, но първите пет дни са най-тежките. Ако издрапаш първите пет дни, ако шестата сутрин можеш да пълзиш и да се влачиш без дрога, знаеш, че вече си чист и ще издържиш. През следващите осемдесет дни с всеки час се чувстваш малко по-добре, малко по-силен. Спазмите утихват, гаденето минава, треската и мръзненето изчезват. След време най-лошото е, че просто не можеш да спиш. Нощем лежиш на леглото, въртиш се, гърчиш се, а сънят не идва. През тези последни дни и последни много дълги нощи на абстиненцията аз станах стоящ баба — не сядах и не лягах по цял ден и по цяла нощ, докато изтощението не ми подсечеше краката. Тогава рухвах и потъвах в съня.

И тя минава, абстиненцията минава, и се изтръгваш от захапката на кобрата — пристрастяването към хероина, като всеки оцелял от някакво бедствие: зашеметен, ранен завинаги и радостен, че си жив.

Назир прие първите ми ехидни шеги — дванайсет дни след началото на абстиненцията — за сигнал да започна обучението си. От шестия ден правех разходки с него за леко разкършване и чист въздух. Първите бяха бавни, препъвах се и се връщах в къщата след петнайсет минути. На дванайсетия ден вече ходех по целия плаж с него с надеждата да се уморя толкова, че да заспя. Най-сетне той ме заведе в конюшнята, където държаха конете на Кадер. Тя беше преустроен навес за лодки, през една улица от плажа. Конете бяха обучени за начинаещи ездачи и разхождаха туристите по плажа в разгара на сезона. Белият скопен кон и сивата кобила бяха едри и покорни животни. Взехме ги от коняря и ги поведохме по равния утъпкан пясък на плажа.

Няма животно на света с по-дълбоко чувство за пародия от коня. Пред котката можеш да се почувстваш тромав, пред кучето — глупав, но само конят може да те накара да се чувстваш и двете едновременно. И после само с едно махване на опашка или тропване с копито ти дава да разбереш, че го е направил нарочно. Някои хора още от първата среща с животното разбират, че ездата ще мине добре и ще се разберат с коня. Аз не съм от тях. Една моя приятелка има странно антимагнитно въздействие върху машините — часовниците спираха на китката й, радиоприемниците пращяха, а фотокопирите се повреждаха, щом приближеше. Моята връзка с конете е нещо подобно.

Набитият афганец подложи шепи, за да ме повдигне на гърба на скопения кон, кимна ми да се кача и ми намигна насърчително. Стъпих на ръцете му и се метнах на белия кон, но в мига, в който го яхнах, допреди кроткото дресирано животно ме хвърли с чудовищен къч. Прехвърчах над рамото на Назир и тупнах силно на пясъка. Конят галопираше по плажа без мен. Назир се взираше в него със зяпнала уста. Животното се успокои и се върна при мен едва след като той донесе торба и я сложи на главата му.

Това бе началото на бавното и неохотно приемане на факта от страна на Назир, че аз никога няма да стана нещо повече от най-лошия ездач, който познава. Това разочарование би трябвало да ме набута още по-дълбоко в кладенеца на неговото презрение, но всъщност предизвика противоположна реакция. През последвалите седмици започна да проявява грижи и дори нежност към мен. За него тази тромава несръчност с конете беше ужасен недъг, достоен да ожалиш човек, все едно страда от изтощителна болест. Дори и най-добрите ми постижения, когато успявах да се задържа на коня цели няколко минути и да накарам звяра да обикаля, в кръг, като го пришпорвах с крака и дърпах поводите с две ръце, моята непохватност го караше да се просълзи.