Шантарам

— О, да, Линбаба. — Усмихнат, той протегна длан и докосна рамото ми. Допирът ме накара да трепна и започна да ме тресе, но топлината на ръката му сякаш попи в мен и аз притихнах. — До Кандахар в днешно време може да се стигне единствено с кон, защото всички пътища са минирани и бомбардирани. И затова, когато заминеш с моите хора на война в Афганистан, трябва да можеш да яздиш.

— Афганистан?

— Да.

— Кое… кое, по дяволите, те кара да мислиш, че ще отида в Афганистан?

— Не знам дали ще отидеш, или не — отвърна той, както ми се стори, с искрена тъга. — Аз самият заминавам на тази мисия. За Афганистан — моя дом, който не съм виждал повече от петдесет години. И те каня — моля те — да дойдеш с мен. Изборът, разбира се, си е твой. Задачата е опасна. Поне това е сигурно. Няма да ми паднеш в очите, ако решиш да не дойдеш с мен.

— Защо аз?

— Трябва ми гора, чужденец, който не се бои да престъпи многобройни международни закони и може да мине за американец. Там, където ще отидем, има много съперничещи си кланове, които се бият помежду си от стотици години. Те имат вековни традиции в нападенията едни над други и оплячкосването на всичко, което им попадне. Само две неща ги обединяват в днешно време — любовта към Аллах и омразата към руските нашественици. В момента техни основни съюзници срещу руснаците са американците. Те се бият с американски пари и американски оръжия. Ако водя американец със себе си, ще ни оставят на мира и ще ни пуснат да минем, без да ни закачат, и няма да ни оберат повече от необходимото.

— Защо не намериш американец… искам да кажа, истински?

— Опитах се. Не можах да намеря толкова смахнат, че да поеме риска. Затова си ми нужен ти.

— Каква контрабанда ще прекарваме в Афганистан?

— Обичайната контрабанда по време на война — оръжия, експлозиви, паспорти, пари, злато, машинни части и лекарства. Пътешествието ще е интересно. Ако минем през тежковъоръжените кланове, на които ще им се иска да ни отнемат стоката, ще я доставим на един отряд бойци — муджахидини, които са обсадили Кандахар. Бият се с руснаците на това място вече две години и имат нужда от доставките.

Въпроси се блъскаха в трескавия ми мозък, стотици въпроси, но абстиненцията ме осакатяваше. Мазна, студена пот избиваше по кожата ми. Когато най-сетне думите се появиха, ги издърдорих със заекване:

— Защо го правиш? Защо Кандахар? Защо там?

— Муджахидините, обсадили Кандахар, са мои хора, от моето село. И от селото на Назир. Те водят джихад, свещена война, срещу руските нашественици, за да ги прогонят от родината. До момента сме им помагали по много начини. Сега е време да ги подпомогна с оръжия и с моята кръв, ако е нужно.

Той се вгледа в болката, която трептеше по лицето ми и изрязваше парчета от очите ми. Усмихна се отново и притисна пръсти в рамото ми, докато тази болка, това докосване, неговото докосване, остана единственото, което чувствах в момента.

— Първо трябва да оздравееш — каза той, отпусна пръсти и докосна с длан лицето ми. — Аллах да е с тебе, синко. Аллах я фазак!

След като той ме остави, отидох до тоалетната. Стомашните спазми ме деряха с орлови нокти, а после разровиха вътрешностите ми с остриетата на агонията. Диарията ме разтресе в конвулсии. Измих се. Толкова силно ме тресеше, че зъбите ми тракаха. Погледнах се в огледалото и видях очите си. Зениците бяха толкова разширени, че целият ирис беше черен. Когато светлината се връща, когато хероинът спира и започва абстиненцията, и светлината се връща — тя се влива през черните фунии на очите.

Препасан с кърпа, аз се върнах в голямата всекидневна. Бях измършавял. Раменете ми бяха прегърбени, тресеше ме и стенех неволно.

Назир ме изгледа от глава до пети и презрителна усмивка изви дебелата му горна устна. Подаде ми чисти дрехи. Бяха точно същите като зеления афгански костюм на Кадер. Докато се обличах, треперех и на няколко пъти загубих равновесие. Назир ме гледаше, подпрял възлестите си юмруци на кръста. Усмивката накъдряше устната му като разтворени ръбове на мида. Всеки негов жест бе ярък и изразителен, пресилен като в пантомима, но в тъмните му очи се таеше свирепа заплаха. Внезапно осъзнах, че ми напомняше на японския актьор Тоширо Мифуне. Беше грозна, подобна на трол карикатура на Мифуне.

— Тоширо Мифуне знаеш ли го? — попитах го с отчаян, болезнен кикот. — Знаеш ли го Мифуне? А?

В отговор той отиде до входната врата и я отвори широко. Извади няколко банкноти от петдесет рупии от джоба си и ги хвърли на пода.

— Йаар бахинчуд! — изръмжа той, сочейки отворената врата. Върви, копелдак!

Затътрих се до купчината възглавници, струпани до огромния прозорец, и рухнах върху тях. Завих се с едно одеяло и се свих от раздиращи гърчове и спазмите на неистова жажда за дрога. Назир затвори вратата, зае позиция на килима, седнал по турски и изпънал гръб, ме загледа.