Шантарам

— Виж… — усмихна се търпеливо тя. — Вчера пристигнах и се опитвам да не се задържам. Дори в „При Леополд“ няма да се отбивам пак. Видях Дидие тази сутрин — праща ти много здраве, между другото, но това беше, няма да се задържам тук. Съгласих се да помогна да те измъкнем от онзи малък договор за самоубийство, който беше сключил със себе си при Гупта-джи. Сега вече си тук и нищо не те застрашава, а аз трябва да тръгвам.

Тя се обърна и каза нещо на Назир. Говореха на урду и разбирах само всяка трета четвърта дума от разговора им. Той се разсмя, докато я слушаше, обърна се и ме изгледа с обичайното си презрение.

— Какво каза той? — попитах я, щом млъкнаха.

— Не ти трябва да знаеш.

— Трябва ми.

— Според него няма да издрапаш — отвърна тя. — Казах му, че тук ще се изчистиш и ще ме изчакаш да се върна след два месеца. Според него няма да стане. Смята, че ще избягаш оттук да си праснеш една доза още в първата минута на абстиненцията. Обзаложих се с него, че ще издържиш.

— Колко заложи?

— Хиляда долара.

— Хиляда долара — повторих аз. Залогът беше впечатляващ, въпреки малкия шанс.

— Да. Той няма повече пари — това му е резервът. Залага всичките, че ще се пречупиш. Казва, че си слабак, и затова се дрогираш.

— Ти какво казваш?

Тя се засмя. Толкова рядко беше да я видиш и чуеш да се смее, че поех тези искрящи, закръглени срички на щастието в себе си като храна, като питие, като дрогата. Въпреки че бях друсан и ми се гадеше, съвършено ясно разбирах, че най-голямото съкровище и най-голямата наслада, които щях да позная някога, бе този смях. Да разсмея тази жена и да усещам как смехът й бълбука от устните й по лицето, по кожата ми.

— Казах му, че един добър мъж е толкова силен, колкото е нужно на подходящата за него жена.

После си тръгна, а аз затворих очи и час или ден по-късно ги отворих и видях Кадербай да седи до мен.

— Утна хаин — чух да произнася гласът на Назир. Той се събуди.

Събудих се зле. Събудих се с ясно съзнание, измръзнал и имах нужда от хероин.

— Хммм — измърмори Кадер. — Вече те боли.

Надигнах се върху възглавниците и се огледах в стаята. Беше привечер и дългата сянка на нощта се промъкваше към кухненската врата. Кадер беше облечен със свободни панталони, риза и туника — жилетка на патаните. Дрехите бяха зелени, любимият цвят на Пророка. Изглеждаше поостарял — само за няколко месеца. Изглеждаше и по-здрав, по-спокоен и решителен отвсякога.

— Гладен ли си? — попита ме той, когато се втренчих безмълвно в него. — Искаш ли да се изкъпеш? Тук има всичко. Можеш да се къпеш, колкото си искаш. Можеш да се храниш, има храна в изобилие. Можеш да се преоблечеш в нови дрехи. Приготвил съм ти.

— Какво стана с Абдула? — попитах.

— Трябва да заякнеш.

— Какво стана, с Абдула, да му еба майката? — креснах с продран глас.

Назир ме гледаше. Външно беше спокоен, но знаех, че беше готов за скок.

— Той ли е бил Сапна?

— Не — отвърна той, обърна се и срещна вторачения ми поглед. — Знаех, че така разправят, но ти давам думата си, че не беше Сапна.

Отроних тежка, изтощена въздишка. Усетих сълзи да парят очите ми и прехапах бузата си отвътре, за да ги задуша.

— Защо казаха, че той бил Сапна?

— Враговете на Абдула накараха полицията да повярва, че е бил той.

— Какви врагове? Кои са те?

— Мъже от Иран. Врагове от неговата родина.

Спомних си сбиването, тайнственото сбиване. Двамата с Абдула се сбихме с група иранци на улицата. Опитах се да си спомня и други подробности от този ден, но не се сещах за нищо, освен за това, че никога не попитах Абдула кои са те и защо се сбихме с тях.

— Къде е истинският Сапна?

— Мъртъв е. Аз го открих — истинският Сапна. Сега е мъртъв. Това вече го направихме за Абдула.

Отпуснах се върху възглавниците и затворих очи. Носът ми започваше да тече, а гърлото ми беше задръстено и ме болеше. Тези три месеца бях стигнал до високи дози — по три грама чист, бял тайландски хероин дневно. Наркотичният глад бързо настъпваше и знаех, че ми предстоят две седмици в наказателния сектор на ада.

Мина доста време и аз го попитах:

— Защо?

— За какво ме питаш?

— Защо ме намери? Защо го накара… Назир… да ме докара тук?

— Ти работиш за мен — отвърна ми той усмихнато. — И сега имам една работа за тебе.

— Ами, боя се, че точно в момента не мога да се справя.

Спазмите се промъкваха в стомаха ми. Изстенах и се извърнах.

— О, да — съгласи се той. — Първо трябва да се оправиш. Но после, след три-четири месеца, точно ти ще си човекът за тази задача.

— Каква… каква задача?

— Мисия. Нещо като свещена мисия, би могло да се каже. Можеш ли да яздиш кон?

— Кон? Нищо не разбирам от коне. Ако мога да изпълня задачата на мотоциклет — като се оправя, ако изобщо се оправя — тогава аз съм твоят човек.

— Назир ще те научи да яздиш. Той е — или беше — най-добрият ездач в селото, където мъжете са най-добрите ездачи в провинция Нангархар. Тук наблизо има конюшни и можеш да се учиш да яздиш на плажа.

— Да се уча да яздя… — смотолевих, чудейки се как ще оживея през следващия час и по-следващия, и още по-лошото, което предстоеше.