Шантарам

Гупта-джи ме остави да се наплача. Когато най-сетне чух тътренето на чехлите му към вратата, аз избърсах мъката от лицето си и запалих лампата. Той ми донесе онова, което бях поискал — стоманена лъжица, дестилирана вода, еднократни спринцовки, хероин и стек цигари, и ги остави на малката масичка. С него имаше и едно момиче. Той ми каза, че името й е Шилпа, и я е определил за моя прислужница. Беше млада, на по-малко от двайсет, но вече белязана с мрачното изражение на работеща професионалистка. Надеждата, готова да изръмжи или да запълзи като пребито пале, се свиваше в очите й. Отпратих ги и двамата с Гупта-джи и си сготвих доза хероин.

Дозата стоя в спринцовката почти час. Пет пъти я вземах и опирах иглата в дебелата, силна, здрава вена на ръката си и пак я оставях неизползвана. И през целия този потен час се взирах в течността в спринцовката. Това беше. Дрогата на проклятието. Това беше голямата дрога, дрогата, която ме подтикваше да върша тъпи и брутални престъпления, която ме вкара в затвора; която ми беше струвала семейството и загубата на близките. Дрогата, която бе всичко и нищо — тя отнема всичко и в замяна не ти дава нищо. Но нищото, което ти дава, безчувствената празнота, която ти дава, понякога е всичко онова, което искаш.

Вкарах иглата във вената, изтеглих розата кръв, която доказваше, че пробивът е чист, и натиснах буталото чак до края. Още преди да успея да извадя иглата, хероинът превърна съзнанието ми в Сахара. Горещи, сухи, лъскави и безлични, дюните на наркотика попариха всички мисли и погребаха забравената цивилизация на ума ми. Топлината изпълни и тялото ми и уби хилядите малки болчици, ранички и притеснения, които понасяме и пренебрегваме всеки трезвен ден. Нямаше болка. Нищо нямаше.

А после, все още с пустинята в мозъка ми, усетих как тялото ми потъва и как изскочих над повърхността на задушаващо езеро. Дали не бе седмица след първата доза? Или месец? Изпълзях на сала и заплавах по смъртоносното езеро в лъжицата, а Сахара бе в кръвта ми. И тези греди горе — в тях имаше някакво послание, послание за това как и защо ние всички се пресичаме — Кадер и Карла, и Абдула, и аз. Животите на всички ни в брънката, която бе смъртта на Абдула, се пресичаха по някакъв неповторимо дълбок начин. Там, в гредите, бе ключът за шифъра.

Но аз затворих очи. Спомних си за Прабакер. Спомних си, че той се трудеше толкова упорито и толкова до късно в нощта, когато умря, защото таксито беше негово и работеше за себе си. Аз му бях купил таксито. Той щеше да е жив, ако не бях му купил това такси. Той беше мишлето, което бях дресирал и хранил с трошици в затворническата килия, мишлето, което разпнаха. Понякога прохладата на някой ясен час, в който не бях друсан, ми показваше образа на Абдула в минутата, преди да умре, сам сред кръга от убийци. Сам. Аз трябваше да бъда там. Аз бях с него всеки ден. Трябваше да бъда тогава с него. Приятелите не оставят своите приятели да умрат така — сами пред смъртта и съдбата. И къде ли беше тялото му? Ами ако той беше Сапна? Можеше ли моят приятел, моят обичен приятел наистина да е този безмилостен и безумен разчленител? Какво каза Гани? Парчета от насеченото тяло на Маджид били намерени из цялата му къща…

Можеше ли да обичам човека, сторил това? Какво означаваше, че някаква малка и настоятелна частица от мен се боеше, че той е Сапна, и въпреки това го обичаше?

И отново изстрелях в ръката си сребърния куршум и се отпуснах върху полюшващия се сал. И видях отговора в гредите горе. И бях сигурен, че с още малко дрога ще съумея да го проумея, и още малко, и още малко.

Събудих се и видях едно сърдито лице да ме гледа и да говори разпалено на език, който не разбирах. Беше грозно лице, озъбено лице, прорязано от дълбоки бръчки, които се спускаха надолу като разкривени зъбери от очите, носа и устата му. После лицето се сдоби с ръце, силни ръце, и усетих как ме вдигат от сала леглото ми, и ме закрепят неуверено на крака.

— Идваш! — изръмжа Назир на английски — Идваш, веднага?

— Разкарай… — произнесох бавно и замълчах за постигане на максимален ефект. — … се.

— Идваш! — повтори той. Гневът му така напираше да избухне, че той трепереше и отваряше несъзнателно уста, за да оголи захапката си.

— Не — казах аз и се обърнах отново към леглото. — Ти… се махай!

Той ме обърна отново към него. Ръцете му бяха неудържимо силни. Стисна раменете ми с менгеметата на дланите си.

— Веднага! Идваш!

Бях прекарал три месеца в стаята на Гупта-джи. Три месеца хероин всеки ден, храна през ден и единственото раздвижване — кратката разходка до тоалетната и обратно. Тогава не го знаех, но бях отслабнал дванайсет кила, най-силните дванайсет килограма мускули по тялото ми. Бях измършавял, охилавял и все още затъпял от дрогата.

— Добре — казах с престорена усмивка. — Добре, пусни ме, хайде де. Трябва да си събера нещата.