Шантарам

— Историята с Ула ме убива, Лин — сподели тя тихо. — Не мога да избия Модена от мислите си. Чета всички вестници, всеки ден, и търся нещо за него — че са го намерили, може би, или каквото и да е. Странно… случилото се с Маурицио, знаеш, след това бях зле седмици наред. Плачех непрекъснато, както си вървях по улицата, или четях книга, или се мъчех да заспя, не можех да се нахраня, без да ме свие стомахът. Не спирах да мисля за мъртвото му тяло… и ножът… какво ли е било чувството, когато Ула заби ножа в него… Но сега всичко това почти изчезна. Още го има, знаеш ли, някъде дълбоко в корема ми, но вече не ме побърква. И дори Абдула, не знам дали все още не съм в шок и отричам, или каквото и да е, но аз не… не си позволявам да мисля за него. Все едно… все едно го приемам. Но Модена — с това става все по-зле. Не мога да престана да мисля за него.

— И аз го виждам — промълвих. — Виждам лицето му, а дори не съм влизал в хотелската стая. Това не е добре.

— Трябваше да я ударя.

— Ула ли?

— Да, Ула!

— Защо?

— Тази… безчувствена… кучка. Тя го заряза там, вързан, в онази стая. Вкара и теб в неприятности, и мен, и… Маурицио… Но когато ни каза за Модена, аз само я прегърнах и я заведох под душа, и се грижех за нея, все едно ми беше казала, че не е нахранила златната си рибка. Трябваше да я зашлевя или да я фрасна в ченето, да я изритам в гъза! А сега тя си отиде, а аз продължавам да откачам заради Модена.

— Някои хора постъпват така. — Усмихвах се на гнева й, защото и самият аз се гневях. — Някои хора винаги успяват да ни накарат да ги съжалим, без значение колко тъпо се чувстваме и колко се ядосваме после. Те са нещо като канарчетата в мините на сърцата ни. Ако спрем да се грижим за тях, когато ни разочароват, здраво ще загазим. А и аз не се намесих в това, за да й помогна. Исках да помогна на теб.

— О, знам, знам — въздъхна тя. — Ула не е виновна. Не е. Дворецът я увреди. Напълно й обърка главата, всички, които са работили за мадам Жу, са увредени по някакъв начин. Трябваше да видиш Ула едно време, когато започна работа там. Разкошна беше. Казвам ти. И някак… невинна… по начин, който ние, останалите, не бяхме, ако ме разбираш. Когато аз отидох там и започнах работа, вече бях се побъркала. Но и мен ме увреди. Всички ние… трябваше да… там вършехме доста извратени гадости…

— Ти ми разказа — вметнах кротко.

— Така ли?

— Да.

— Какво съм ти разказала?

— Разказа ми… много неща. Онази вечер, когато се отбих у Карла да си взема дрехите. Дойдох с детето, с Тарик. Ти беше много пияна и много друсана.

— И съм ти казала за това?

— Да.

— Божичко! Това не си го спомням. Бях започнала да изпадам в абстиненция. Беше първата нощ, след като се опитах да се откача — и наистина се откачих. Детето го помня, обаче… помня и че ти не искаше да правим секс.

— О, ама аз исках.

Тя бързо се обърна и ме погледна в очите. Устните й се усмихнаха, но малка бръчка разряза челото и. Беше облечена с червен шалвар камиз. Дългата свободна риза прилепваше по гърдите й и очертаваше фигурата й на силния морски вятър. Сините й очи блестяха от смелост и други мистерии. Тя беше храбра и крехка, и твърда в един и същи миг. Беше се измъкнала от живота в двореца на мадам Жу, който я давеше, и беше надвила хероина. За да защити живота на приятелката си и своя собствен, бе помогнала в убийството на човек. Бе загубила любимия си, Абдула, моя приятел, чието тяло бе разкъсано и обезобразено от куршумите. И всичко това беше там, в очите й и изпитото й лице — по-изпито, отколкото трябваше. Всичко беше там, ако знаеш как да го потърсиш и знаеш къде да търсиш.

— А ти как попадна в Двореца? — попитах и тя трепна при смяната на темата.

— Не знам — въздъхна. — Още малка избягах от къщи. Не издържах у нас. Махнах се веднага, щом можех. След няколко години вече бях тийнейджърка наркоманка, бачках на тротоара в Ел Ей и сводниците, които се сменяха всеки месец, ме пребиваха. После дойде едно момче — мило, кротко, самотно и добро момче на име Мат. Хлътнах по него здравата. Той беше първата ми истинска любов. Беше музикант и беше ходил два-три пъти в Индия. Сигурен беше, че ще можем да спечелим достатъчно пари и да започнем отначало, ако пренесем контрабандно някакви лайна от Бомбай на връщане у дома. Каза, че той ще плати билетите, ако се навия. Когато пристигнахме тук, той просто избяга с всичко — с всичките ни пари, моя паспорт, всичко. Не знам какво се случи. Не знам дали го е хванало шубето, дали е намерил някой друг да свърши работата, или просто е решил да я свърши сам. Не знам. Накрая… го закъсах в Бомбай, яко, неистово пристрастена към хероина, без пари и без паспорт. Започнах да бачкам в една хотелска стая и да прилагам разни номера, че да движа. След два месеца, един ден в стаята ми влезе ченге и каза, че са ме пипнали. Щях да вляза в индийски затвор, освен ако не се съглася да работя за една негова приятелка.

— Мадам Жу.

— Да.

— Кажи ми виждала ли си я някога? Разговаряла ли си с нея лично?