Шантарам

— Качил двама клиенти, много късно снощи. Всъщност било към три часа сутринта. Някакъв мъж с дъщеря си, били за летището. На магистралата имало ръчна количка. Нали знаеш как тия хора нощем минават напряко по главния път. Забранено е, ама те си минават, йаар, за да спестят цели мили бутане на тежките колички. Тази била пълна със стоманени пръти за строеж. Дълги стоманени пръти. Изтървали количката по едно възвишение. Изплъзнала им се от ръцете и се сурнала надолу. Прабакер излязъл на завоя с таксито и онова нещо се забило в предницата на колата. Няколко пръта влезли през прозореца. Мъжът и жената отзад били убити. Главите им били откъснати. Напълно. Прабакер бил ударен в лицето.

Той отново се разрида и аз го хванах, за да го успокоя. Туристите и редовните клиенти по другите маси ни погледнаха, но бързо се извърнаха. Когато той се поуспокои, му поръчах уиски. Той го изгълта на един дъх, също като Прабакер в първия ден на запознанството ни.

— Много ли е зле?

— Лекарят каза, че ще умре със сигурност — изхлипа Джони. — Челюстта му е откъсната. Стоманата я е отнесла. Всичко е отнесено. Всичките му зъби. На мястото на устата и челюстта му има голяма дупка, само голяма дупка. Дори не са бинтовали лицето му, защото от тая дупка излизат страшно много тръби и тръбички. За да му поддържат живота. Как е оживял — така в тая кола, никой не може да каже. Стоял е затиснат вътре два часа. Лекарите смятат, че до довечера ще умре. Затова тръгнах да те търся. Ранен е тежко в гърдите, в корема и в главата. Той умира, Лин. Ще умре. Трябва да отидем.

Влязохме в интензивното отделение и заварих Кишан и Рухмабай да плачат, прегърнати, седнали до леглото. Парвати, Сита, Джитендра и Касим Али стояха в горестно мълчание до леглото. Прабакер беше в безсъзнание. Няколко апарата следяха признаците му на живот. Пластмасови и метални тръби стърчаха от лицето му… от онова, което бе останало от лицето му. Онази великолепна усмивка, разкошната слънчева усмивка бе изтръгната от лицето му. Просто… я нямаше вече.

В дежурния кабинет на приземния етаж намерих лекуващия го лекар. Извадих от колана си пачка американски долари и му ги предложих с молбата да поема всички по-нататъшни разходи. Той не я прие. Нямало надежда, каза. На Прабакер му оставали само часове, може би минути живот. Затова позволил на семейството и приятелите му да останат при него. Нищо не можело да се направи, каза той, освен да останем с него и да го гледаме как издъхва. Върнах се в стаята на Прабакер и дадох парите на Парвати заедно с всичко, което бях спечелил от последната си куриерска задача.

Намерих тоалетна в болницата и измих лицето и врата си. Главата ме болеше и раните по лицето ми я изпълниха с мисли за Абдула. Не издържах. Не можех да понеса представата за моя дързък ирански приятел, обкръжен от полицаи, които стрелят по него, и изстрелите им окървавят и разкъсват тялото му. Гледах се в огледалото, а сълзите изгаряха очите ми като киселина. Зашлевих се, за да се свестя, и се върнах на етажа на Прабакер.

Останах заедно с другите до леглото три часа. Изтощен, започнах да клюмам и ми се наложи да си призная, че не мога да будувам повече. В един относително тих ъгъл събрах два стола до стената и заспах. Сънят ме погълна целия, почти на мига, и ме отнесе в Сундер. Плавах по мърморещите вълни от гласове в онази първа нощ в селото, когато бащата на Прабакер положи ръка на рамото ми и аз стиснах зъби срещу звездите. Когато се събудих, Кишан наистина седеше до мен с ръка на рамото ми, и щом го погледнах в очите, и двамата заплакахме безпомощно.

Накрая, когато вече нямаше съмнение, че Прабакер ще умре и всички го знаехме, и всички приемахме, че той ще издъхне, четири денонощия гледахме как страда малкото му храбро телце, онова, което бе останало от него, остатъка от Прабакер с ампутираната усмивка. Най-накрая, след като ден и нощ гледахме как се мъчи от болки и смут, започнах да се надявам той да издъхне най-сетне и да го желая с цялата си душа. Толкова го обичах, че накрая намерих едно безлюдно кътче в стаята на чистачите, където един кран неспирно капеше в бетонно корито, паднах на колене върху две мокри следи от стъпки и започнах да моля Бога да го остави да умре. И той издъхна.

В колибата, която някога Прабакер делеше с Парвати, майка му Рухмабай разпусна дългата си до бедрата коса. Седеше на прага, загърбила света. Черната й коса бе нощен водопад. Тя режеше съвсем ниско, с остри ножици, и дългите кичури падаха като умиращи сенки.

В началото, когато наистина обичаме някого, най-много се страхуваме обичаният да престане да ни обича. Но онова, от което трябва да се боим и ужасяваме, разбира се, е, че ние няма да престанем да ги обичаме, дори и след като умрат. Защото аз все така те обичам от все сърце, Прабакер. Още те обичам. И понякога, приятелю, тази обич, която не мога да ти дам, смазва дъха в гърдите ми. Понякога, дори и сега, сърцето ми се дави в мъка, в която без теб няма звезди, и няма смях, и няма сън.

Трийсета глава