Шантарам

Близо до полицейския участък бях принуден да оставя мотора, защото пътят бе задръстен от хорско гъмжило. Продължих пеша и скоро се намерих сред обезумели, безцелно сновящи, разярени хора. Повечето бяха мюсюлмани. От многото скандирания и изкрещяни лозунги успях да разбера, че не са просто опечалени. Смъртта на Абдула беше разгоряла прериен пожар от недоволство и отдавнашни жалби в пренебрегваните бедняшки бордеи, разпрострели се на цели акри около пазара. Крясъците на мъжете представляваха объркващ сбор от жалби и шумни протести за собствените им каузи. От няколко места кънтяха молитви.

Сред легиона от крещящи мъже цареше хаос и всяка крачка към полицейския участък бе спечелена с борба и блъскане, сила и воля. Мъжете прииждаха на талази, изблъскваха ме встрани, после напред и назад. Бутаха ме, удряха ме, ритаха ме с крака. Няколко пъти насмалко не ме събориха под тези тъпчещи крака и в последния момент се спасявах, вкопчвайки се в нечия риза, брада или шал. Най-сетне мярнах полицейския участък и полицаите. С каски и щитове, те се бяха строили в три или четири редици пред участъка по цялата му дължина.

Един мъж до мен в тълпата ме хвана за ризата и започна да ме удря по главата и лицето. Нямах представа защо ме нападна — може би и самият той не разбираше, но това нямаше значение. Ударите се сипеха и се сипеха върху мен. Прикрих се с ръце и се опитах да се откопча. Ръката му не пускаше ризата ми и аз не можех да се откъсна. Пристъпих напред, бръкнах в очите му с пръсти и стоварих юмрук точно до ухото му. Ръцете ме пуснаха и той залитна назад, но ме заудряха други. Тълпата около мен се разтвори, аз се изправих и започнах да замахвам напосоки и да удрям всичко, до което се докопвах.

Бях загазил. Знаех, че рано или късно ще изгубя силата и изненадата, която държеше нападателите по-далеч. Нахвърляха ми се, но само по един. Фрасваха ме и се отдръпваха. Аз танцувах и млатех всеки, който се приближаваше, но бях обкръжен и не можех да победя. Само защото тълпата бе увлечена в боя, ги задържаше да не се юрнат напред; задушаваща преса от тела.

Една решителна фаланга от осем-девет души разкъса кръга и се оказах лице в лице с Халед Ансари. Подвластен на инстинкта, едва не го цапардосах. Той размаха ръце да спра. Неговите хора отново се врязаха в тълпата, а Халед ме затика подир тях. Някой ме удари в гръб по главата, аз се обърнах и отново им се нахвърлих. Искаше ми се да се сбия с всеки мъж в града, да се бия, докато ударите им ме вкарат в несвяст, докато престана да усещам копието, копието на мъртвия Абдула, в гърдите си. Халед и двама от приятелите му ме награбиха и ме измъкнаха от гърчещия се налудничав ад, в който се беше превърнала улицата.

— Тялото му не е тук — съобщи ми Халед, когато намерихме мотора ми, и избърса лицето ми с кърпа. Окото ми бързо се подуваше, от носа и от сцепената ми долна устна капеше кръв. Изобщо не бях почувствал ударите. Нямаше болка. Цялата болка беше в гърдите ми, точно до сърцето, аз я вдишвах, издишвах, вдишвах…

— Тълпата връхлетяла в участъка. Стотици. Преди ние да стигнем там. Когато ченгетата успели да ги изтикат отново навън, отишли в килията, където държали тялото, и видели, че е празна. Тълпата освободила всички затворници и те изнесли трупа.

— Ох, Боже — изстенах. — Да му еба майката. Господи. — Ще пратим хора — каза Халед, спокойно и уверено. — Ще разберем какво е станало. Ще го… ще го намерим. Ще намерим тялото му.

Върнах се в „При Леополд“ и заварих Джони Пурата на масата на Дидие. Дидие и Лиса си бяха тръгнали. Строполих се на стола до него точно както Лиса се строполи до Дидие преди няколко часа. Подпрях лакът на масата и разтърках очи с китките си.

— Ужасно — каза Джони.

— Да.

— Не биваше да се случва.

— Не.

— И нямаше нужда да се случва. Не така.

— Да.

— Не му трябваха тия пари. Били са последните за вечерта, но нямаше нужда. Вчера изкара много пари.

— Какво? — възкликнах и го погледнах сърдито. Бях много объркан.

— Катастрофата с Прабакер — обясни той.

— Какво?

— Катастрофата — повтори той.

— Каква… катастрофа?

— Боже мой, Лин. Мислех, че знаеш — каза той, кръвта се дръпна от лицето му като отливна вълна и се спря в стегнатото му гърло. Гласът му секна и очите му се напълниха със сълзи. — Мислех, че знаеш. Още щом ти видях лицето и как изглеждаш, си помислих, че знаеш. Чакам те от близо час. Още щом излязох от болницата, дойдох да те търся.

— Болница… — повторих глупаво.

— Болницата Сейнт Джордж. Той е в интензивното. Операцията…

— Каква операция?

— Пострадал е… много тежко, Лин. Операцията беше… Още е жив.

— Но какво?

Джони избухна в ридания и успя да се овладее с огромно усилие на волята, дишайки дълбоко и стиснал зъби.