Шантарам

— Слушай — продължи тя по-тихо. — Изпратих го за публикуване. Обадих се още щом го чух. Ако влезе във вечерните новини, може да накара ченгетата да внимават малко повече. За протокола — не мисля, че е той. Не ми се вярва. Винаги ми е бил симпатичен. Дори си бях паднала малко по него, когато го доведе в „При Леополд“ за първи път. Може би още си падам, йаар. Както и да е, не мисля, че той е Сапна и не вярвам да е извършил онези… ужасни неща.

Тя си тръгна — едновременно се усмихваше и хлипаше. Извиних се, че напускам масата и поднесох някакво глупаво обяснение. Без да питам Лиса дали иска да дойде, аз дръпнах стола й и взех чантата, окачена на високата облегалка.

— О, Лин, наистина ли се налага да тръгваш? — попита тъжно Чандра. — Та още не сме преговаряли за Агенцията по кастинга.

— Ти наистина ли познаваш Абдула Тахери? — попита Клиф. В любопитството му се долавяше съвсем лек намек за обвинение.

Изгледах го сърдито.

— Да.

— И отвеждаш и прекрасната Лиса със себе си — нацупи се Чандра. — Двойно разочарование.

— Толкова много съм слушал за него, йаар — продължаваше Клиф. — Как се запозна с него?

— Той ми спаси живота, Клиф — отвърнах малко по-рязко, отколкото възнамерявах. — При първата ни среща той ми спаси живота, беше един салон за пушене на хашиш на Стоящите Баба.

Отворих вратата на бирарията пред Лиса и погледнах масата. Клиф и Чандра бяха доближили глави и си шепнеха, без да обръщат внимание на озадачените момичета.

Яхнах мотора пред хотела и разказах на Лиса всичко, което знаех. Здравият й тен изведнъж изчезна и лицето й пребледня, но тя бързо се стегна. Съгласи се с мен, че е логично да започнем от „При Леополд“. Абдула можеше да е там или да е оставил съобщение на някого. Тя се страхуваше и аз усетих как този страх сковава мускулите на ръцете й, когато се долепи до гърба ми. Фучахме през бавното и тромаво движение — разчитахме на късмета и инстинктите, също като Абдула.

В „При Леополд“ открихме Дидие, който се наливаше и потъваше в алкохолната бездна.

— Свърши — каза той завалено и си наля още едно уиски от голямата бутилка. — Свършено е. Застреляли са го преди около час. Всички говорят за това. От джамиите в Донгри четат заупокойни молитви.

— Откъде знаеш? — попитах. — Кой ти каза?

— Заупокойни молитви — смотолеви той и главата му се килна напред. — Каква нелепа и излишна фраза! Други молитви няма. Всяка молитва е заупокойна.

Сграбчих го за ризата и го разтърсих. Сервитьорите, които до един харесваха Дидие толкова, колкото и аз, гледаха и пресмятаха докъде ще ми позволят да стигна.

— Дидие! Слушай ме! Как разбра? Кой ти го каза? Къде се е случило?

— Полицията дойде тук — отвърна той, изведнъж изтрезнял. Бледосините му очи се втренчиха в моите, сякаш търсеше нещо на дъното на вир. — Похвалиха се на Мехмет, единия от собствениците. Познаваш Мехмет. И той е иранец като Абдула. Някои полицаи от участъка „Колаба“, отсреща, са участвали в засадата. Казаха, че го обкръжили в една уличка близо до пазар „Крофорд“. Призовали го да им се предаде. Казаха, че той не помръднал. Казаха, че дългата му коса се развявала по вятъра, и черните му дрехи също. Дълго говориха за това. Странно е, не мислиш ли, Лин, че говореха за дрехите му… и за косата му! Какво значи това? После те… казаха, че извадил два пистолета от якето си и започнал да стреля по тях. Всичките веднага отговорили на огъня. Бил прострелян на толкова много места, че тялото му било разкъсано, казаха. Разкъсано от залпа.

Лиса заплака, седна до Дидие и той я прегърна механично, както правим, обзети от скръб и шок. Нито я погледна, нито й обърна внимание. Погали я по рамото и започна да я люлее, но скръбното му изражение щеше да е същото, ако беше сам и сам се бе обвил с ръце.

— Събрала се голяма тълпа — продължи той. — Всички много се разстроили. Полицаите се нервирали. Искали да откарат тялото му в болница с един от техните микробуси, но хората нападнали микробуса и го изтикали от платното. Полицаите закарали тялото в участъка на пазар „Крофорд“. Тълпата ги последвала с обидни викове и крясъци. Мисля, че са още там.

Полицейският участък на пазар „Крофорд“. Трябваше да отида там. Трябваше да видя тялото. Трябваше да го видя. Може би беше още жив…

— Чакай тук — казах на Лиса. — Изчакай с Дидие или се прибери с такси. Ще се върна.

Копие се заби в хълбока ми, мина покрай сърцето и излезе в горната част на гърдите ми — копието на смъртта на Абдула, копието на мисълта за неговото мъртво, мъртво тяло. Потеглих към „Крофорд“ и всяко вдишване блъскаше коравото копие в сърцето ми.