Шантарам

В продължение на три седмици след това се опитвах да се отърва от самотността, която тези три щастливи женитби извадиха от дълбините на сърцето ми, като се залавях с всяка предложена ми работа и сключвах всяка хрумнала ми сделка. Отлетях с пратка паспорти за Киншаса и отседнах, както ми беше наредено, в хотел „Лапиер“ — мизерна триетажна сграда на улица, успоредна на дългата главна улица на града. Дюшекът беше чист, но подът и стените сякаш бяха направени от рециклирани дъски от ковчези. Миризмата на трупове направо бе вездесъща, а страшната влага пълнеше устата ми с гадни неопределими вкусове: За да ги задуша, палех „Житан“ цигара от цигара и си правех гаргара с белгийско уиски. Ловци на плъхове обикаляха из коридорите и влачеха грамадни чували от зебло, издути от мятащи се тлъсти гадини. Колонии от хлебарки бяха завзели чекмеджетата на шкафа и затова окачих дрехите, тоалетните си принадлежности и други лични вещи на куки и дебели огънати гвоздеи, удобно забити навсякъде, където това бе възможно.

През първата ми нощ изстрели в коридора ме лишиха от и бездруго лекия ми сън. Чух как нещо тупна тежко, като падащо тяло, а после тътрещи се стъпки на някого, теглещ тежкото нещо назад по голия дъсчен под. Стиснах ножа си в юмрук и отворих вратата. На другите три врати в коридора също стояха мъже — и те като мен привлечени от шума. Всички бяха европейци. Двама държаха пистолети, а единият — нож, подобен на моя. Всички се спогледахме, а после заоглеждахме кървавата диря, размазана по коридора, която се губеше от поглед. Като по таен сигнал всички затворихме вратите си, без да кажем и дума.

След пътуването до Киншаса заминах на мисия на остров Мавриций. Хотелът ми в островната държава ми предложи приятен контраст, който приветствах. Наричаше се „Мандарин“ и се намираше в Кюърпайп. Оригиналното здание било построено като репродукция на шотландски замък в малък мащаб. Бойните кули му придаваха достатъчно сходство, когато вървиш по лъкатушната пътека през спретната английска градина. Вътре обаче гостът влизаше в царство на китайския барок, проектирано от китайското семейство — новите собственици на хотела. Седях под огромни огнедишащи дракони и на светлината на хартиени фенери ядях китайско броколи със зелен грах, спанак с чесън, пържена бобена паста и гъби със сос от черен фасул, а прозорците ми откриваха гледка към кули и бойници, готически арки и окичени с рози скулптури от храсти.

Свръзките ми, двама индийци от Бомбай, живеещи на Мавриций, пристигнаха с жълто BMW според уговорката. Качих се отзад и още не бях ги поздравил, когато те потеглиха с такова свирене на гуми, че отхвърчах назад в ъгъла на седалката. Няколко трескави минути се носехме по забутани улички със скорост, четири пъти по-голяма от допустимата. После те спряха в тиха пуста горичка. Прегрялата кола ту прищракваше, ту издрънчаваше, докато се охлаждаше. И двамата силно лъхаха на ром.

Шофьорът се обърна назад и каза:

— Хайде, давай книгите.

— Не са у мен — изръмжах му през зъби.

Двамата се спогледаха, после отново се вторачиха в мен. Шофьорът вдигна огледалните си очила и откри очи, които изглеждаха така, сякаш нощем ги държеше накиснати в чаша кафяв оцет до леглото си.

— Книгите не са у теб?

— Не. Опитвах се да ви го кажа на път за насам — където и да се намираме, мамка му — но вие повтаряхте: „Спокойно! Спокойно!“, и не ме слушахте. Е, сега достатъчно спокойни ли сме?

— Не съм спокоен, пич — обади се другият.

Видях се в огледалните стъкла на очилата. Не изглеждах щастлив.

— Идиоти такива! — изръмжах, минавайки на хинди. — Едва не убихте всички ни заради нищо! Караш като някой бомбайски шофьор, гъз, смахнат по скоростите! Паспортите са в шибания хотел. Скатах ги, защото исках първо да съм сигурен във вас двамата, копелдаци. Сега съм сигурен само в това, че нямате мозък и за две бълхи върху топките на кучето на парий!

Пътникът вдигна очилата си и двамата се усмихнаха до уши — доколкото им позволяваше махмурлукът.

— Заеби, къде си се научил да говориш така хинди? — попита шофьорът. — Ебати жестокото, йаар. Говориш като обикновен бомбайски копелдак. Фантастично, йаар.

— Пич, впечатлих се! — додаде приятелят му, поклащайки възхитено глава.

— Дайте да видя парите! — креснах.

Те се засмяха.

— Парите — настоях аз. — Дайте да ги видя.

Пътникът вдигна чантата, която държеше между краката си, отвори я и вътре се показаха многобройни пачки.

— Какви са тия лайна?

— Парите, братко — отвърна шофьорът.

— Това не са пари — отвърнах. — Парите са зелени. На парите пише: „Вярваме в Бога“. На парите е нарисуван умрял американец, защото парите идват от Америка. Това не са пари.

— Това са маврицийски рупии, братко — усмихна се пътникът, оскърбен, че съм обидил валутата му.

— Тия лайна не можеш да ги харчиш никъде, освен на Мавриций! — изфучах, спомняйки си какво съм учил за конвертируемите и неконвертируемите валути, докато работех с Халед Ансари. — Това е неконвертируема валута.