Шантарам

Образът на Ананд в затвора, когато го видях за последен път, имаше точно такова въздействие върху мен. Дълбокото чувство, което изпитвах, не беше съчувствие към него, макар наистина да го жалех така, както може да жали само човек в окови. Не беше срам, макар наистина да се срамувах, че не го изслушах, когато се опита да ми обясни за Рашид. Бе нещо друго, нещо толкова странно, че ми отне години да го проумея напълно. Завистта — тя закова този образ в душата ми. Завиждах на Ананд, когато се обърна и тръгна с изправен гръб и високо вдигната глава към дългите години страдания. Завиждах му за покоя, за храбростта и за това, че идеално разбираше себе си. Кадербай веднъж ми бе казал, че ако завиждаме по правилни подбуди, сме преполовили пътя към мъдростта. Дано не е бил прав. Дано благородната завист отвежда по-надалече, защото цял живот мина от онзи ден зад оградата, а аз все така завиждам на Ананд за спокойното приемане на съдбата и копнея за този покой с цялата си несъвършена, устремена душа.

[1] Герой от романа на Хърман Ъък „Бунтът на Кейн“. — Б.пр. ↑

Двайсет и девета глава

Очи с извивката на ножа на Персей, на крилете на ястреб в полет, на заоблените устни на раковините, на евкалиптовите листа през лятото — индийски очи, очи на танцьорки, най-прекрасните очи на света се взираха с откровено, непресторено съсредоточение в огледалата, които прислужниците държаха пред тях. Танцьорките, които наех да танцуват на сватбите на Джони и Прабакер, бяха вече облекли костюмите си под скромното покритие на шаловете. В една чайна близо до входа на бордея, изпразнена от клиенти за случая, те дооправяха косите и грима си с професионална бързина, докато бъбреха. Памучният чаршаф, опънат на вратата, прозираше на златната светлина на лампите и разкриваше вълнуващо неясни сенки, разпалващи диви желания в мнозина от струпалите се навън, докато аз стоях на стража и отпъждах любопитните.

Най-сетне се приготвиха, аз отметнах памучния параван и десетте танцьорки от кордебалета на Филмовия град излязоха. Бяха облечени с традиционните прилепнали блузи-чоли и увити около телата им сарита. Костюмите бяха лимоненожълти, рубинени, пауново сини, изумрудени, залезно розови, златни, в кралски пурпур, сребърни, кремави и мандаринени. Украшенията — шноли за коса, пискюли на плитките, обеци на ушите и на носа, гердани, верижки на кръста, гривни по ръцете и глезените — мятаха такива искри на светлината на фенерите и електрическите крушки, че хората примигаха и се стряскаха. Всяка тежка гривна на глезените беше окичена със стотици звънчета и когато танцьорките бавно залъкатушиха из притихналия от възхищение бордей, възпламеняващото звънтене на тези сребърни звънчета бе единственият звук, съпровождащ стъпките им. После те запяха:

„Аайя саджан, аайя!

Аайя саджан, аайя!“

 

„Ела при мен, любими, ела при мен!

Ела при мен, любими, ела при мен!“

Тълпите пред тях и около тях крещяха одобрително. Взвод от малки момченца подтичваше по изровения път пред момичетата, махаше камъните и пръчките и метеше пътя с метли от палмови клонки. Други млади мъже вървяха редом с танцьорките и ги разхлаждаха с големи крушовидни ветрила, изплетени от фина тръстика. Напред по пътя оркестърът, който бях наел заедно с танцьорките, вървеше мълчаливо към сватбената сцена в червено-белите си униформи. Прабакер и Парвати седяха от едната страна, а Джони Пурата със Сита — от другата. Родителите на Прабакер, Кишан и Рухмабай, бяха пристигнали от Сундер за събитието. Смятаха да останат цял месец в града и бяха отседнали в съседна на Прабакеровата колиба. Те седяха отпред на сцената заедно с Кумар и Нандита Патак. Огромна рисунка на лотосов цвят запълваше пространството зад тях, а отгоре гирлянди от цветни лампички се преплитаха като светещи лиани.

Танцьорките бавно излязоха пред сцената, пеейки за любов, спряха като една и затропаха с крака. Започнаха да се въртят на място по посока на часовниковата стрелка, в пълен синхрон. Ръцете им се движеха с грацията на лебедови шии. Ръцете и пръстите им се извиваха и въртяха като копринени шалове, развени от вятъра. После изведнъж тропнаха три пъти и музикантите засвириха, диво и възторжено, най-популярната песен от филм на месеца. И съпровождани от ликуващите викове на наобиколилата ги тълпа, момичетата навлязоха с танцова стъпка в милион мечти.