Шантарам

— Ами, как да ти го кажа. Линбаба, ти знаеш, аз утре ще правя женитбата с Парвати. Знаеш ли, баба, когато за пръв път я видях моята Парвати, беше преди три години, когато беше само на шестнайсет. Първия път, когато тя за пръв път дойде в жопадпати, преди татко й Кумар да отвори чайната, тя живееше в малка колиба с майка и татко и сестра й, Ситата, която ще е женитбата за Джони Пурата. И този първи ден тя носеше кана с вода от кладенеца на компанията. Носеше го на глава си.

Той замълча и се загледа в аквариума на уличното гъмжило през предното стъкло на таксито. Ноктите му чоплеха гумения калъф с леопардов десен, който беше нахлузил на кормилото. Не го припирах.

— Та… — продължи той — аз я гледах и тя се мъчеше да носи тежката каната, и вървеше по неравната пътека. И тая кана, сигурно е била много старата и глината беше чуплива, защото изведнъж се пръсна на парчета и всичката вода се изля върху нея. Тя плачеше и плака толкова много. Аз я гледах и ми стана…

Той млъкна и отново се загледа в разхождащата се тълпа.

— Жал за нея? — предположих.

— Не, баба. Стана ми…

— Тъжно? Стана ти тъжно за нея.

— Не, баба. Стана ми ерекцията в гащите, нали се сещаш, когато ти стане пенисът корав, както си мислиш.

— Прабу, за Бога! Знам какво е ерекция! — смъмрих го. — Продължавай. Какво стана?

— Нищо не стана — отвърна той, смутен от раздразнението ми и малко поукротен. — Но от този път само аз никога не забравих моето голямо, голямо чувство към нея. Сега правя сватба и това голямо, голямо чувство всеки ден става все по-голямо.

— Не съм убеден, че ми харесва накъде отива разговорът, Прабу — смънках.

— Питам тебе, Лин — каза той, като се давеше с думите. Обърна се към мен. Сълзите му преливаха и капеха в скута му. Той продължи, хълцайки. — Тя е много красива, а аз съм много нисък и дребен мъж. Мислиш ли, че от мен става добър и секси съпруг?

Седнал в таксито му, гледах Прабакер как плаче и му отвърнах, че любовта прави мъжете големи, а омразата ги смалява. Казах му, че моят малък приятел е един от най-големите мъже, които съм срещал, защото в него няма никаква омраза. Казах, че колкото повече го опознавам, толкова по-голям става той, и се опитах да му обясня колко рядко се случва. Шегувах се с него и се смях с него, докато онази велика усмивка, голяма като най-голямото желание на дете, се върна на милото му кръгло лице. Той замина на ергенското парти, което го очакваше в бордея, и свиркаше тържествуващо с клаксона чак докато се скри от погледа ми.

Нощта, която ме разхождаше дълго след като той тръгна, беше по-самотна от другите. Не се върнах в „При Леополд“. Вместо това тръгнах по „Козуей“, подминах апартамента си и тръгнах към бордея на Прабакер в Куфи Парейд. Намерих мястото, където с Тарик се борихме с разярената глутница в Нощта на дивите кучета. Там все още имаше малка купчина дървени отпадъци и камъни. Седях и пушех в тъмното, наблюдавайки бавното изящество на обитателите на бордея, които се връщаха по прашния път към скупчените колиби. Усмихнах се. Мисълта за могъщата усмивка на Прабакер винаги ме караше да се усмихна неволно, все едно гледах щастливо, здраво бебе. После видение на лицето на Модена изплува от трепкащите светлини на фенерите и виещите се струи дим и се разсея, още преди да се оформи напълно. В бордея засвири музика. Разхождаща се група млади мъже ускори крачка и се затича по посока на звуците. Ергенското парти на Прабакер бе започнало. Беше ме поканил, но не можех да отида. Седях достатъчно близо, че да чувам радостта, но и достатъчно далече, че да не я усещам.

Години наред си казвах, че любовта ме е направила силен, когато надзирателите в затвора не можаха да ме принудят да предам актрисата и нашата връзка. Едва Модена някак бе успял да извади истината. Не любовта ми към нея ме накара да мълча, не смелото сърце. Инатът ми беше дал сили да си прехапя езика — непреклонен, твърдоглав инат. В него нямаше нищо благородно. И въпреки цялото ми презрение към страхливостта на побойниците, не бях ли станал и аз побойник, воден от отчаянието? Когато драконовите нокти на хероиновата болест се впиха в гърба ми, аз станах малък човек, дребосък. Станах толкова малък, че трябваше да вадя пистолет. Да насочвам пистолет към хората, много от тях — жени, за да вземам пари. Да вземам пари. По какво се различавах в това от Маурицио, който тормозеше жени, за да взема пари? И ако по време на някой от грабежите ме бяха застреляли, ако ченгетата ме бяха пречукали, както тогава исках и очаквах, моята смърт би предизвикала и заслужавала толкова малко жалост, колкото и смъртта на смахнатия италианец.

Станах, протегнах се и се огледах. Сетих се за кучетата, за битката и за храбростта на малкия Тарик. Когато тръгнах обратно към града, чух внезапен взрив от радостен смях на много гласове на партито на Прабакер, а след него и гръм от аплодисменти. Музиката затихваше в далечината и накрая стана тиха и незабележима като всеки момент на истината.