Шантарам

И през седмиците след смъртта на Маурицио лицето на Модена — или образът на кървавото му лице с втренчени очи и завързана уста — някак си се преплете със собствените ми спомени за тази любов, която изгубих в затвора. Не знаех защо; като че нямаше никаква особена причина лицето на Модена да се вплете в нишките на моето собствено. Но то се вплете и аз чувствах как в мен се надига някакъв мрак — твърде безчувствен, за да е мъка, и твърде студен, за да е ярост.

Опитах се да се боря с него. Непрекъснато гледах да съм зает. Работих за още два боливудски филма, снимах се в малки роли — статист на едно празненство и в улична сцена. Срещнах се с Кавита и отново настоях да посети Ананд в затвора. Почти всеки следобед вдигах тежести и тренирах бокс и карате с Абдула. Ходех през няколко дни и в клиниката в бордея. Помагах на Прабакер и Джони в подготовката за сватбите. Слушах лекциите на Кадербай и се потапях в книгите, ръкописите, пергаментите и древните гравюри върху фаянс от огромната лична колекция на Абдул Гани. Но нито трудът, нито умората успяваха да прогонят мрака от мен. Малко по малко лицето на изтезавания испанец и безмълвният крясък на очите му се сляха със собствения ми спомен — кръвта, капеща по листа, и конвулсиращата ми уста, от която не се отронваше нито звук. Те се крият в някакво тайно кътче на сърцето — всички тези мигове, които остават неизкрещени в нас. Любовите, като слоновете, се завличат там, за да умрат. Там е мястото, където гордостта си позволява да плаче. И в тези нощи на самотни сънища и дни на мисли и бълнуване лицето на Модена неизменно присъстваше — с очи, втренчени във вратата.

Докато работех и се тревожех, „При Леополд“ се промени завинаги. Компанията, която се събираше там, се разпръсна и изчезна. Карла я нямаше. Ула я нямаше. Модена го нямаше и вероятно беше мъртъв. Маурицио беше мъртъв. Веднъж — бях твърде зает и нямах време да се отбия за питие — минах покрай арките на входа и не видях нито едно познато лице. Само Дидие постоянстваше, все така седнал на любимата си маса всяка вечер, въртеше си бизнеса и приемаше почерпки от стари приятели. Постепенно около него се събра нова компания с нов, по-различен стил. Лиса Картър една вечер доведе Калпана да пийнат и младата асистент-продуцентка започна да идва редовно в „При Леополд“. Викрам и Лети бяха в последния етап на подготовката за сватбата и се отбиваха на кафе, да похапнат или да изпият по бира почти всеки ден. Ануар и Дилип, двама млади журналисти, колеги на Кавита Сингх, приеха поканата й да се отбият и да огледат мястото. Когато дойдоха за пръв път, завариха там Лиса Картър, Калпана, Кавита и Лети с още три германки, които се бяха снимали за Лиса като статистки във филм — седем красиви, интелигентни и жизнени млади жени. Ануар и Дилип бяха здрави, щастливи и необвързани млади мъже. След това започнаха да идват в „При Леополд“ всеки ден и всяка вечер.

Атмосферата, създавана от новата компания, беше по-различна от онази, процъфтявала около Карла Сааранен. Невероятният ум и проницателното остроумие бяха дарби на Карла и вдъхновяваха приятелската й компания за по-задълбочени разговори и по-възвишени и тънки шеги. Новата компания възприе по-безотговорния тон на Дидие, който съчетаваше изразителната хапливост на своя сарказъм със склонност към вулгарното, непристойното и профанизираното. Смехът беше по-шумен, може би и по-чест, но нямаше фрази, които да се запомнят, нито шегите, нито шегаджиите.

Вечерта на другия ден след сватбата на Викрам и Лети и няколко седмици след като Маурицио потъна в ямата на Хасаан Обикуа седях сред новата компания и докато ги заливаха пристъпи на грачещ, писклив смях, съзрях Прабакер на отворения вход. Той ми махна, аз станах от масата и се качихме в паркираното наблизо такси.

— Хей, Прабу, какво става? Празнуваме сватбата на Викрам! Той и Лети вчера се ожениха.

— Да, Линбаба. Извинявам се, дето безпокоя ново младоженците.

— Няма нищо. Тях ги няма. Заминаха за Лондон при родителите й. Но каква е работата?

— Работа ли, Линбаба?

— Да, тоест, какво правиш тук? Утре е твоят голям ден. Мислех, че ще го поливате с Джони и другите момчета в жопадпати.

— Само след този разговор и после отивам — отвърна той, като нервно попипваше кормилото. И двете предни врати на таксито бяха отворени да се проветри.

Вечерта беше гореща. Улиците гъмжаха от двойки, семейства и сами младежи, които се опитваха да намерят прохладен ветрец или нещо любопитно, за да си отдъхнат от жегата. Тълпата, която се нижеше по пътя покрай паркираните коли, започна да се върти около отворената врата на Прабакер и той я затръшна.

— Добре ли си?

— О, да, Лин. Много, много съм добре — каза той. После ме погледна. — Не. Не съм, баба. Всъщност, да ти кажа, съм много, много зле.

— Какво има?