Шантарам

— Странно — казах аз, след като Абдула ни съобщи новината. — Аз познавах Модена, нали знаете… Доста добре го познавах. Виждал съм го в „При Леополд“… Не знам, стотина пъти. Но не си спомням гласа му. Не мога да си спомня как звучеше. Не мога да чуя гласа му наум, ако ме разбирате.

— Беше ми симпатичен — каза Абдула.

— Изненадан съм да го чуя от теб.

— Защо?

— Не съм сигурен — отвърнах. — Той беше толкова мекушав.

— От него би излязъл добър войник.

Вдигнах вежди в още по-голяма изненада. Модена беше не само мекушав, струваше ми се тогава, той беше слабак. Не можех да проумея какво казва Абдула. Тогава не знаех, че онова, което определя добрия войник, е какво може да понесе, а не какво може да причини.

И когато всички висящи нишки бяха прерязани или завързани, когато Ула напусна града и замина за Германия, Лиса се премести в нов апартамент и последните въпроси за Модена, Маурицио и Ула заглъхнаха, стопиха се и изчезнаха, тайнствено изчезналият испанец много често занимаваше мислите ми. През следващите две седмици на два пъти летях до Делхи и обратно за „двойно прехвърляне“. Последва седемдесет и два часов совалков курс до Киншаса и обратно с десет нови паспорта за мрежата на Абдул Гани. Опитвах се постоянно да съм зает, да се съсредоточа върху работата, но екранът на съзнанието ми често се запълваше от неговия образ, на Модена, вързан за леглото и взрян в Ула, гледайки я как го зарязва там и си тръгва с парите. Със завързана уста. Без да може да закрещи. А какво ли си е помислил, когато е влязла в стаята… „Спасен съм…“ И какво ли си е помислил, когато е видял ужаса, изписан по лицето й. И дали е имало друго в очите й — погнуса или нещо още по-ужасно? А може би е изглеждала облекчена? Дали е изглеждала радостна, че се отървава от него? И какво ли е чувствал, когато се е обърнала и си е тръгнала, и го е зарязала там, и е затворила вратата след себе си?

Докато бях в затвора, се влюбих в една жена, актриса от популярно телевизионно предаване. Идваше в затвора, за да преподава актьорско майсторство и театър на затворническия драмсъстав. Паснахме си, както се казва. Тя беше блестяща актриса, аз — писател. Тя бе физическият глас и жест. Аз виждах как думите ми дишат и се движат в нея. Общувахме чрез стенографията, използвана от артистите навсякъде по света: ритъм и възторг. След време тя ми каза, че е влюбена в мен. Повярвах й и още вярвам, че е било истина. Месеци наред ние хранехме нашата връзка с хапки време, откраднати от занятията по актьорско майсторство, и дълги писма, които аз тайно й пращах по нелегалната затворническа поща.

Бедата ме сполетя, когато ме хвърлиха, буквално, в наказателното отделение. Не знам как гадовете разбраха за нашия романс, но скоро след озоваването ми в наказателния сектор започнаха да ме разпитват за нея. Бяха бесни. За тях нейната връзка със затворник, продължаваща месеци наред под носа им, беше унизително оскърбление за властта и може би за мъжествеността им. Ритаха ме с ботуши, пребиваха ме с юмруци и палки, опитваха се да ме принудят да призная, че сме любовници. Искаха на основата на признанието ми да отправят обвинение срещу нея. По време на един побой ми показаха нейна снимка — усмихната рекламна снимка, която бяха намерили у затворническия драмсъстав. Казаха, че за да спрат побоите, аз трябва само да кимна към снимката. „Само кимни — казаха те, държейки снимката пред разкървавеното ми лице. — Само кимни, нищо повече, и всичко ще свърши.“

Никога нищо не признах. Пазех любовта й дълбоко в сърцето си, докато те се опитваха да се докопат до нея през кожата и костите ми. После един ден, докато седях в килията си след побоя и се опитвах да спра кръвта, която се стичаше в устата ми от пукнатата кост на скулата и счупения ми нос, капакът на килийната врата се отвори. Едно писмо изпърха вътре и падна на пода. Капакът се затвори. Изпълзях до писмото и обратно до леглото, за да го прочета. Беше от нея. Прощално писмо. Срещнала един мъж, пишеше тя. Бил музикант. Всичките й приятели настоявали тя да скъса с мен, защото излежавам двайсетгодишна присъда и връзката и за двама ни няма бъдеще. Обичала новия и възнамерявала да се омъжи за него, след като завърши турнето му със симфоничния оркестър. Надява се да я разбера. Съжалявала, но писмото било за сбогом, сбогом завинаги, и никога повече нямало да ме види.

Кръвта капеше от разбитото ми лице върху листа. Гадовете, разбира се, бяха прочели писмото, преди да ми го дадат. Смееха се пред вратата. Хилеха се. Аз ги слушах, докато се опитваха да превърнат този кикот в победа, и се чудех дали нейният нов, нейният музикант би изтърпял да го измъчват заради нея. Може би. Никога не знаеш какво крият хората в себе си, докато не започнеш да го отнемаш — по една надежда всеки път.