Шантарам

— Засега съседите не са реагирали. Издънил вратата с един ритник, казва Лиса, и нямало много викове. Когато пристигнал, у съседите свирела силна музика. Май празнували нещо. Мисля, че никой не е разбрал.

— Ние… трябва да се обадим на някого! — извика Ула изведнъж, изправи се и лунгито падна от раменете й. — Да извикаме… лекар, полицията…

Абдула се втурна към нея и я прегърна с учудващо нежна загриженост. Настани я отново да седне и я залюля, като тихо я успокояваше. Гледах ги малко засрамен, защото аз сам трябваше да я утеша много по-рано по съвсем същия нежен начин. Но смъртта на Маурицио ме излагаше на риск и се бях уплашил. Имах достатъчно основания да искам смъртта му и веднъж вече го бях пребил с юмруци. С други думи, това беше мотив за убийство. Хората го знаеха. Бях в стаята с Лиса и Ула и явно им помагах, бях откликнал на молбата им за помощ, но не беше само това. Бях там, за да помогна и на себе си, да се уверя, че никаква част от лепкавата паяжина на смъртта му няма да се лепне за мен. И затова в мен нямаше никаква нежност. Цялата нежност дойде от иранския килър на име Абдула Тахери.

Ула отново заговори. Лиса й наля водка със сок от лайм. Тя я глътна на един дъх и продължи разказа си. Проточи се доста, защото беше изнервена и уплашена. Понякога пропускаше важни подробности и не спазваше хронологията; докато разказваше, подреждаше фактите така, както й хрумне, а не както се бяха случили. Трябваше да й задаваме въпроси и да й подсказваме, за да ги подрежда последователно, и малко по малко научихме всичко.

Модена пръв се срещнал с нигериеца — бизнесмен, който, искал да похарчи шейсет хиляди долара за хероин. Запознал го с Маурицио и африканецът — твърде бързо и твърде лесно — се разделил с парите си. Маурицио ги откраднал и смятал да продължи нататък, но Модена имал други идеи. Възползвал се от шанса да освободи Ула и да се отърве от Маурицио, когото презирал, задето я е направил своя робиня. Откраднал парите от него, укрил се и насъскал нигериеца да прати своите главорези в Бомбай. За да отвлече вниманието на обяснимо кръвожадните африканци, докато издирвал Модена, Маурицио им дал моето име и им казал, че аз съм откраднал парите им. Двамата с Абдула доста добре знаехме историята оттук нататък.

Въпреки целия му раболепен страх от мен и ужаса, че нигерийците може да се върнат и да го спипат, Маурицио Белкане не можел да приключи със загубите и да напусне града. Не можел да освободи душата си от убийствения си гняв към Модена и алчното желание да си върне парите, които откраднали заедно. Седмици наред следял Ула, следвал я навсякъде. Знаел, че рано или късно Модена ще й се обади. Когато испанецът наистина се обадил, Ула отишла при него и без да го съзнава, завела и италианеца в евтин хотел в „Дадар“, където се криел бившият му партньор. Маурицио нахлул в стаята, но заварил Модена сам. Ула вече си била отишла. Парите ги нямало. Модена не бил добре, някаква болест го била съсипала. Според Ула може да е малария. Маурицио му запушил устата, вързал го за леглото и го обработил със стилета. Модена проявил неподозирана твърдост, не отстъпил до края и не му казал, че Ула се криела в съседната стая, само на няколко крачки, с всичките пари.

— Когато Маурицио спря да го реже… с ножа… и излезе, изчаках още дълго — разказваше Ула, втренчена в килима и трепереща под одеялото. Лиса седеше на пода в краката й. Тя внимателно измъкна чашата от пръстите на Ула и й даде цигара. Ула я пое, но не запуши. Погледна Лиса в очите, после изпъна шия, за да погледне Абдула в лицето, после и мен.

— Много бях уплашена — изхленчи тя. — Страшно се уплаших. По-късно влязох в стаята и го видях. Лежеше на леглото. Устата му беше завързана с кърпа. Беше вързан за леглото и можеше да движи само главата си. Беше целият нарязан. По лицето. По тялото. Навсякъде. Имаше страшно много кръв. Страшно много кръв. Той ме гледаше втренчено с черните си очи, гледаше ме. Оставих го там… и… и избягах.

— Оставила си го там? — ахна Лиса.

Ула кимна.

— Дори не си го отвързала?

Тя пак кимна.

— Христе Боже — изплю ясно Лиса и вдигна глава. Гледаше изтерзано ту Абдула, ту мен. — Това не ми го беше казала.

— Ула, слушай ме. Мислиш ли, че той може още да е там? — попитах.

Тя отново кимна. Погледнах Абдула.

— Имам добър приятел в „Дадар“ — каза той. — Къде е хотелът? Под какво име е?

— Не знам — смотолеви тя. — До един пазар. Отзад, където изхвърлят боклука. Ужасно вони. Не, чакайте, спомних си. Казах името в таксито — нарича се „При Кабир“. Това е. Това е името. Ох, Господи! Когато го оставих, си мислех само… бях сигурна, че ще го намерят… и… и ще го освободят. Мислите ли, че още може да лежи на онова легло? Мислите ли?

Абдула се обади на приятеля си и уреди някой да отиде да провери в хотела.

— Къде са парите? — попитах.

Тя се поколеба.

— Парите, Ула. Дай ми ги.