Шантарам

Никога не обелих и дума за боя пред никого, но повечето мъже скоро разбраха и знаеха, че съм издържал проверката. Белезникавият белег на гърдите ми, белегът, който виждаха всеки ден в затворническата баня, им напомняше за готовността ми да се бия. Той беше предупреждение като ярките цветни ивици по кожата на морска змия. Все още е там, този белег, все така дълъг и бял след толкова много години. И все още предупреждава — аз го докосвам и виждам как убиецът моли да го пощадя; спомням си — отразен в изпълнените с уплаха куполи на очите му, огледалото на съдбата — образа на извратеното, изпълнено с омраза същество, в което се бях превърнал по време на боя.

Първият ми бой с ножове не беше последен и когато се наведох над мъртвото тяло на Маурицио Белкане, усетих острия студен спомен за собствения ми опит — как съм наръгвал и съм бил наръгван с нож. Той беше коленичил ничком, горната част на тялото му подпряна от ъгъла на дивана, а краката му — на пода. До омекналата му сгъната дясна ръка на пода лежеше остър като бръснач стилет. Нож за разрязване на месо с черна дръжка беше забит докрай в гърба му, малко вляво от гръбнака, точно под лопатката. Беше дълъг, широк и остър нож. Бях го виждал и преди в ръката на Лиса, последния път, когато Маурицио направи грешката да дойде неканен в апартамента. Трябваше да си научи урока още от първия път. Но ние никога не го научаваме, разбира се. „Това не е беда — беше казала веднъж Карла, — защото ако всички научавахме нужното още от първия път, любовта изобщо нямаше да ни е нужна“. Е, Маурицио най-сетне си беше научил урока по трудния начин — с лице, потънало в собствената му кръв. Той беше онова, което Дидие наричаше „напълно зрял мъж“. Когато веднъж сгълчах Дидие, че се държи незряло, той ми отговори, че се гордеел и се радвал, че е незрял. „На напълно зрелия мъж или жена, каза той, му остават към две секунди живот.“

Тези мисли се търкаляха и се трупаха една върху друга в съзнанието ми като стоманените топки в ръката на Капитан Куиг^[1]. Ножът ги предизвика — споменът как наръгваш и те наръгват. Спомнях си ярките мигове всеки път, когато ме промушваха. Спомнях си как ножовете ме режат, влизат в тялото ми. Още усещах стоманените остриета вътре в мен. Беше като изгаряне. Като омраза. Като най-ужасната мисъл на света. Тръснах глава, вдишах дълбоко и пак го погледнах.

Ножът може би беше разкъсал дроба и пронизал сърцето. Но каквото и да беше, го е довършило бързо. Тялото му се бе свлякло от дивана и той не беше помръднал повече. Хванах го за гъстата черна коса и вдигнах главата му. Мъртвите очи бяха притворени, а устните му — леко разтеглени и оголили зъбите в мъртвешка усмивка. Имаше забележително малко кръв. Диванът беше попил избликналата. „Трябва да се отървем от дивана“ — мина през ума ми. Килимът не беше пострадал много и можеше да се изчисти. Стаята също беше почти непокътната. Един от краката на масичката за кафе беше счупен и бравата на входната врата висеше накриво. Насочих вниманието си към жените.

Лицето на Ула беше разрязано от скулата почти до брадичката. Промих раната и я залепих с лейкопласт по цялата дължина. Не беше дълбока и очаквах да зарасне бързо, но бях сигурен, че ще остане белег. Случайно острието бе последвало естествената извивка на бузата и челюстта й подчертаваше формата на лицето й. Раната беше накърнила красотата й, но не беше я разрушила. Ала очите й бяха неестествено широко отворени и изпълнени с ужас, който отказваше да си отиде. На облегалката на креслото до нея беше метнато лунги. Завих с него раменете й, а Лиса донесе чаша горещ сладък чай. Покрих тялото на Маурицио с едно одеяло и тя потръпна. Лицето й се сгърчи в болезнена гримаса и най-сетне избухна в плач.

Лиса беше спокойна. Беше облечена с пуловер и джинси — дрехи, каквито само кореняк бомбаец можеше да носи в такава влажна, гореща и безветрена нощ. Окото и скулата й бяха посинени от удар. Щом Ула притихна, ние застанахме до вратата — така че да не може да ни чува. Лиса извади цигара, наведе глава, за да я запали от моето огънче, издиша дима и за пръв път ме погледна в очите, откакто влязох.

— Радвам се, че дойде. Радвам се, че си тук. Не издържах. Трябваше да го направя, той…

— Стига, Лиса! — прекъснах я. Тонът ми беше груб, но гласът ми бе тих и топъл. — Не си го наръгала ти, а тя. По очите й личи. Познавам този поглед. И сега продължава да го мушка, представя си го отново и отново. Доста време ще гледа така. Опитваш се да я защитиш, но като ме излъжеш, няма да й помогнеш.

Тя се усмихна. При дадените обстоятелства това беше много добра усмивка. Ако не стояхме до труп със забит в сърцето нож, щеше да ми се стори неустоима.

— Какво се случи?

— Не искам тя да пострада, това е всичко — отвърна тя с равен глас. Усмивката се задави и се превърна в тънката сурова линия на стиснатите й устни.

— Аз също. Какво се случи?