Шантарам

— Всичко ще се нареди. Само залости вратата. Не звъни на никой друг. Не говори с никого и не пускай никого вътре. Направи две кафета с много мляко и захар — четири лъжици захар — и седнете с Ула да ги изпиете. Сипи й и някакво силно питие, ако има нужда. Идвам. След десет минути съм там. Стой вътре и запази спокойствие.

Докато яздех нощта, врязвах се в гъмжащите от хора улици и криволичех с мотора из паяжината от светлини, не чувствах нищо — нито страх, нито ужас, нито тръпки на възбуда. Да прехвърлиш червената черта с мотоциклет означава така да надуваш газта с всяка смяна на скоростите, че стрелката на километража да се завърта чак до края на червената зона, до максималния предел. И точно това правехме ние, всичките, всеки по своя си начин — Карла и Дидие, и Абдула, и аз. Ние прехвърляхме червената черта в живота си. И Лиса. И Маурицио. Въртяхме стрелката и я вкарвахме в червената зона.

Един холандски наемник в Киншаса веднъж ми каза, че единственият път, когато е престанал да мрази себе си бил когато поетият от него риск станал толкова голям, че действал, без да мисли и да чувства нищо. Прииска ми се да не ми го беше казвал, защото разбирах точно какво означава. И яздех в нощта, издигах се в нощта и празнотата в сърцето ми сякаш беше покой.

[1] От немски — Хайде, де! Престани! — Бел.ред. ↑

Двайсет и осма глава

От първия си бой с ножове научих, че в пряк двубой влизат два вида хора: тези, които убиват, за да живеят, и онези, които живеят, за да убиват. Тези, които обичат да убиват, могат да започнат боя със страшна ярост и плам, но мъжът или жената, който се бие само за да оживее и убива само за да оцелее, накрая обикновено надделява. Ако убиецът започне да губи битката, подбудите му изчезват. Ако оцеляващият започне да губи, подбудите му го надъхват по-яростно от всякога. А убийствените двубои със смъртоносни оръжия, за разлика от обикновения бой с юмруци, се губят и печелят от подбудите, които не отстъпват, когато потече кръвта. Много е просто: да си спасиш живота е по-силна и по-трайна подбуда в боя, отколкото да довършиш някого.

Първият ми бой с ножове беше в затвора. Като повечето затворнически сбивания и това започна банално и завърши зверски. Противникът ми беше як и силен ветеран с много битки. Беше изнудвач и обираше парите и тютюна на по-слабите от него. На повечето вдъхваше страх и тъй като не беше обременен с благоразумие, приемаше този страх за уважение. Аз не го уважавах. Побойниците са ми противни заради тяхната страхливост и ги презирам заради жестокостта им. Не познавам суров мъжага, който напада слабите. Суровите мъже мразят побойниците почти толкова, колкото побойниците мразят тях.

А аз си бях суров. Бях израснал в работнически квартал, където не си поплюваха и се биех, откакто се помня. Тогава никой в системата на затвора не го знаеше, защото не бях градил кариера на престъпник и нямах минало. Затворническият си живот започнах като съден за пръв път. Нещо повече — бях интелектуалец, говорех и се държах като такъв. Някои мъже уважаваха това, други ми се подиграваха, но никого не го беше страх. Въпреки това дългата присъда, която излежавах — двайсет години тежък труд за въоръжен грабеж — възпираше повечето от тях. Бях тъмна личност. Никой не знаеше как бих откликнал на истинско изпитание и мнозина проявяваха любопитство.

Проверката, когато дойде, беше проблясъкът на стомана, изкъртени зъби и широко отворени, безумно въртящи се очи като на бясно куче. Той ме нападна в пералнята на затвора — единственото място, което не беше под прякото наблюдение на пазачите, патрулиращи по мостовете между стражевите кули. Беше непредизвикано, изненадващо нападение, което на затворнически жаргон наричаха „неочакван удар“. Той беше въоръжен със стоманен нож за хранене, заточен с безкрайно злобно търпение върху каменния под на неговата килия. Върхът му беше толкова остър, че ставаше за бръснач или за прерязване на гърла. Преди да вляза в затвора, никога не носех нож и не бях вадил нож срещу човек. Но вътре, където нападаха и наръгваха мъже през ден, послушах съвета на печените мъжаги, оцелели дълги години вътре. „По-добре да имаш оръжие и да не ти потрябва — неведнъж ми повтаряха те, — отколкото да ти потрябва и да нямаш“. Моят нож беше наточен метален шиш, дебел колкото човешки пръсти малко по-дълъг от педя. Дръжката беше обвита с тиксо за опаковане и лягаше в дланта ми, без да притиска пръстите. Когато боят започна, онзи не знаеше, че съм въоръжен, но и двамата по свой начин очаквахме битката да е на живот и смърт. Той искаше да убие мен, а аз бях сигурен, че за да оцелея, се налага да го убия.