Шантарам

Отпратихме чуждестранните туристи с две таксита, а Лиса потегли с мен и с „Булет“-а към града. Беше топла вечер и тя свали сакото си и откопча шнолата на дългата си коса. Обви кръста ми с ръце и притисна буза до гърба ми. Тя беше добър пасажер — от тези, които отдават волята си с необичайно доверие и настройват тялото си на вълната на ездача. Усещах през тънката си бяла риза как гърдите й се притискат в гърба ми. Ризата ми бе разгърдена срещу топлия вятър и дланите й се притискаха в опънатата кожа на кръста ми. Никога не карах с каска. Отзад на седалката имаше закопчана каска за пътника, но тя избра да не я слага. Понякога, когато спирахме заедно с движението или за да завием, вятърът развяваше дългата й вълниста руса коса над рамото ми и я натикваше в устата ми. Ароматът на върбинков цвят играеше по устните ми. Бедрата й се притискаха към мен, нежно и с обещание, или със заплаха за силата, която притежаваха. Спомних си тези бедра, кожата, мека като лунна светлина по моята длан през онази нощ у Карла. И тогава, сякаш четеше мислите ми или в унисон с тях, щом моторът спря на един светофар, тя попита:

— Как е детето?

— Детето ли?

— Момченцето, което доведе онази вечер, спомняш ли си, у Карла?

— Добре е. Миналата седмица го видях у чичо му. Вече не е толкова малък. Бързо расте. Учи в частно училище. Не му харесва много там, но ще се справи.

— Мъчно ли ти е за него?

Светна зелено, аз потеглих и намалих газта, за да навлезем в кръстовището със стакато ритъма на ревящия мотор. Не й отговорих. Разбира се, беше ми мъчно за него. Той беше добро дете. Беше ми мъчно за дъщеря ми. Беше ми мъчно за майка ми и за цялото ми семейство. Тъгувах за приятелите си, за всичките, и през онези отчаяни години бях убеден, че никога повече няма да ги видя. Мъката по обичните ми хора беше за мен като траур и беше по-тежка, много по-тежка заради това, че доколкото знаех, те не бяха мъртви. Сърцето ми понякога бе гробище, пълно с надгробия без имена. И когато бях сам в апартамента си, нощ след нощ, тази скръб и мъката по тях ме душаха. Тоалетката беше затрупана с пачки пари, имаше и прясно подправени паспорти, които можеха да ме отведат… навсякъде. Но нямаше къде да отида: нямаше място, което да не е лишено от смисъл, характер и любов заради празнината на мястото на онези, които ги нямаше и бяха загубени завинаги.

Аз бях беглецът. Аз бях изчезналият. Аз бях липсващият, липсващ в действие. Но вътре в попътната струя на моето бягство липсващите бяха те. В моето изгнание липсваше целият ми някогашен свят. Бягството на беглеца, който се мъчи пряко душата си да унищожи миналото — а заедно с него да укрепне и всяка издайническа следа за това кой е бил и откъде идва и от онези, които някога са го обичали. И ние се втурваме в това самозаличаване, за да оцелеем, но неизменно се проваляме. Не можем да се отречем от миналото, но не можем и да избягаме от мъките му, защото миналото е говореща сянка, която върви редом с истината за това кои сме, крачка след крачка, чак докато умрем.

Докато яздехме, от розово-лилавата палитра на превалилата вечер се издигна синьо-черна нощ. Гмурнахме се заедно с морския вятър в тунели от светлина. Мантията на залеза падна от раменете на града. Ръцете на Лиса се движеха по изпънатата ми кожа като морето, като неговата бушуваща, прииждаща ласка. И за кратко, докато се носехме заедно с мотора, ние бяхме едно: една страст, едно обещание, размиващо се в компромис, една уста, вкусваща струята на опасността и възторга. И нещо — може би любов, а може би страх — ме тласкаше към избора и шепнеше в топлия вятър: „Никога няма да бъдеш по-млад и по-свободен от сега“.

— Ще си ходя.

— Не искаш ли кафе или нещо друго? — попита ме тя, пъхнала ключа в ключалката на входната врата.

— Ще си ходя.

— Кавита много се е запалила по историята, която си й разказал, за онези момичета от бордея. Възкръсналите момичета. Само за това говори. Сините сестри — така ги нарича. Не зная защо им казва така, но името си го бива.

Тя ми говореше, за да ме задържи. Погледнах в небето на нейните очи.

— Ще си ходя.

Два часа по-късно, напълно буден, все още усещах притискането на устните й в целувката за лека нощ и никак не се изненадах, когато телефонът иззвъня.

— Можеш ли да дойдеш веднага? — попита ме тя, щом вдигнах слушалката.

Мълчах и се мъчех да намеря начин да кажа „не“ така, че да прозвучи като „да“.

— Опитвах се да намеря Абдула, но той не вдига — продължи тя и тогава долових глухите, страхливи, ужасени нотки в монотонния й глас.

— Какво има? Какво е станало?

— Имахме неприятности… Случи се беда…

— Маурицио ли беше? Добре ли си?

— Той е мъртъв — промълви тя. — Убих го.

— Има ли някой там?

— Някой? — повтори вяло тя.

— Има ли някой друг там, в апартамента?

— Не. Тоест, да — Ула е тук и той, на пода. Това е…

— Слушай! — наредих й. — Заключи вратата. Не пускай никого вътре.

— Вратата е изкъртена — смотолеви тя. — Той изкърти бравата и нахлу.

— Добре. Подпри я с нещо — със стол или с нещо друго. Не отваряй, докато дойда.

— Ула е… ужас. Тя… доста е разстроена.