Шантарам

Когато го оставих, той разговаряше със Сатиш. Момчето слушаше съсредоточено и се взираше в лицето му с очи, безизразни като надгробна плоча. Спомних си как се беше вкопчило за крака ми в деня, когато Карла дойде при мен в бордея; как я беше одобрил със срамежлива, искрена усмивка. Споменът разряза умъртвеното ми сърце. Казват, че никога не можеш да се прибереш отново у дома и в това, разбира се, има много истина. Но и обратното е вярно. Ти трябва да се върнеш и винаги ще се връщаш, и никога не можеш да спреш да се връщаш, колкото и да се мъчиш.

Имах нужда да се развлека и поех с мотора към „Ар Кей филм студиос“ с пълна газ, като криволичех твърде начесто и твърде бързо между колите. Предния ден бях наел осем чужденци и ги пратих на Лиса. Не ми беше трудно да намирам и навивам чужденци за роли без реплики в боливудски филми. Същите тези немски, швейцарски, шведски и американски туристи, които биха реагирали недоверчиво и враждебно на индийски кастинг агенти, откликваха въодушевено на моите предложения. През годините, в които живях в бордея и работех като туристически гид, бях срещал всякакви чуждестранни туристи и си бях разработил стил на общуване с тях, с който бързо печелех доверието им. Този стил беше две части шоумен, две части ласкател и една част флиртаджия в съчетание с намек за немирство, снизхождение за аромат и щипка презрение.

Работата като туристически гид ми донесе и приятелства в няколко ключови ресторанта в „Колаба“. Години наред водех групите туристи в „Кафе Монегар“, „Пикадили“, бара за сокове на „Дипти“, „Едуард Осми“, ресторант „Мезбан“, „Апсара Кафе“, кафене „Странд“, „Идеал“ и други в туристическия район и ги насърчавах да си харчат там парите. Когато имах нужда от чужденци за епизодични роли в боливудски филми, обикалях тези кафенета и ресторанти. Собствениците, управителите и сервитьорите винаги ме посрещаха сърдечно. Щом видех подходяща група младежи и девойки, им отправях предложението за шанс да се снимат в индийски филм. С подкрепата на персонала обикновено за няколко минути спечелвах доверието и съгласието им. После се обаждах на Лиса Картър да уреди транспорта за следващия ден.

Системата работеше добре. За няколкото месеца, откакто се бяхме захванали, водещи студии и продуценти възлагаха на Лиса да подбира актьори. Намирането на най-скорошната група — чужденците, които наех вчера — беше първата ни работа за прочутото Ар Кей студио.

Бях любопитен да разгледам големия и престижен комплекс и щом минах през входната порта, духът ми се издигна до високите сиви платна на двукрилните ламаринени покриви. У Лиса Картър и хората като нея мечтаният свят на киното вдъхваше почти благоговение. Аз не тръпнех толкова пред света на филмите, но той определено ми действаше. Всеки път, когато влизах във въображаемото царство на киностудия, малка част от магията, която създава филмите, ме хващаше за душата и ме издигаше, сияещ от изненада над мрачното море, на което — твърде много и твърде често — приличаше животът ми.

Пазачите ме насочиха към звукоизолирана зала, където чакаха Лиса и нейната група германци. Бях уцелил почивката между снимките и заварих Лиса да поднася кафе и чай на младите чужденци. Те бяха настанени на две маси — две от няколкото, наредени около сцената сред декора, изобразяващ моден нощен клуб. Поздравих ги, разменихме си някакви любезности и Лиса ме отведе настрана.

— Как се справят? — попитах я, когато останахме насаме.

— Страхотни са! — отвърна радостно тя. — Търпеливи, непринудени и мисля, че се забавляват. Снимките ще са добри. Доста свестни хора изпращаш за последните две седмици, Лин. Студиата са много доволни. Бихме могли… ами, бихме могли, ние с тебе, да го разработим това.

— На теб ти допада, нали?

— И още как! — Тя ми се усмихна така, че бих почувствал усмивката и с тила си. После изражението й стана по-сериозно, решително — такава решителност забелязвате у хората, които вършат всичко по трудния начин, без надежда. Тя беше красива — красавица от калифорнийските плажове в плътската джунгла на Бомбай; мажоретка, която се беше измъкнала сама от смъртоносните пиявици на хероина и сибаритския задух на Двореца на Мадам Жу. Кожата й беше чиста и загоряла, небесносините й очи сияеха решително. Дългата й вълниста руса коса беше прибрана назад в елегантна прическа, подчертаваща благоприличието на скромния й кремав костюм с панталон. „Тя е победила хероина — усетих се, че мисли, когато я погледнах в очите. — Откачила се е от стафа.“ И изведнъж осъзнах колко е храбра и че нейната храброст — когато знаеш, че съществува и знаеш как да я видиш — беше осезаема и приковаваща като свирепата безлична заплаха в окото на тигър.

— Този ангажимент ми харесва — каза тя. — Харесват ми и хората, и работата. Този живот ми харесва. И мисля, че и на теб ще ти хареса.

— Ти ми харесваш — усмихнах се аз.

Тя се засмя, хвана ме подръка и ме поведе на разходка из снимачната площадка.

— Филмът се нарича „Панч Паапи“ — осведоми ме тя.

— Пет целувки…