Може би усещайки мрачното ми настроение, Касим ни насочи към откритата площ, където Прабакер и Джони се занимаваха с първоначалната подготовка за сватбите си. Джони и десетина негови съседи издигаха скелета на
С покана да пием чай Джони ме поведе към групата строители на сцената. Бившият ми съсед Джитендра ръководеше проекта. Изглежда беше преодолял мъката, която го омаломощаваше дълги месеци, след като холерната епидемия покоси жена му. Не беше як като преди — някогашното му шкембе се беше смалило до малка твърда могилка под фланелката му — но очите му отново грееха с надежда и усмивката му не беше насилена. Синът му Сатиш беше израснал бързо и изведнъж след смъртта на майка си. Когато се ръкувах с него, плъзнах в шепата му банкнота от сто рупии. Той я прие също така потайно и я пъхна в джоба на шортите си. Усмивката му беше сърдечна, но все още страдаше за смъртта на майка си. В очите му имаше пустота, черна дупка от скръб и потрес, която поглъщаше всички въпроси и не даваше отговори. Когато поднови работата си — режеше кокосово въже за мъжете, които овързваха бамбуковите колове — лицето му отново се вкамени. Познавах това изражение. Понякога го мярках, случайно, в огледалото — така изглеждаме, когато онази част от щастието, невинната и доверчивата, ни е отнета и ние обвиняваме себе си, оправдано или не, за загубата й.
— Ти знаеш ли откъде съм получил името си? — попита ме Джони, докато пиехме горещия и вкусен чай от бордея.
— Не — отвърнах с усмивка на смеха в очите му. — Никога не си ми разказвал.
— Родил съм се на тротоара, близо до пазара „Крофорд“. Майка ми имала местенце там, колибка от найлон и два пръта. Найлонът бил вързан за стената под едно табло за афиши. То било изпочупено и на него били останали само парчета от два афиша. От едната страна имало парче от киноафиш с името
— И на нея й харесало — продължих аз вместо него — и тя…
— … ме нарекла Джони Пурата. Родителите й, нали знаеш, те я изхвърлили. А мъжът, който бил моят баща, я зарязал и тя напълно се отказала и от двете фамилни имена за мен. Докато траели родилните мъки, докато ме раждала там, на тротоара, тя се взирала в тези думи, Джони Пурата, и го приела за
Той загледа как на малката сцена Джитендра, Сатиш и останалите вдигаха плоски парчета шперплат на скелето, за да направят пода.
— Името е хубаво, Джони — казах аз след малко. — На мен ми харесва. И ти е донесло късмет.
Той се усмихна, а усмивката му премина в смях.
— Поне се радвам, че не е било реклама за слабително или нещо такова! — изтърси той. В отговор прихнах и разпръсках чая.
— Доста време се бавите с минаването под венчило — отбелязах, когато пак можех да говоря. — Защо така?
— Кумар… Та, той иска да се прави на преуспял бизнесмен и да даде зестра на всяка от дъщерите си. Ние с Прабакер му казахме, че не вярваме в тия неща. Не искаме зестра, разбираш ли, старомодно е, такива работи. Да ти кажа, таткото на Прабакер е на друго мнение. Прати от селото списък — списък с даровете, които си е намислил. Иска златен часовник — „Сейко“ автоматик — и ново колело, наред с другите неща. Моделът колело, което иска и си е избрал, ние му казахме, че е много голямо. Казахме му, че има къси крака и няма да стигат педалите, а камо ли земята,
— Тежка седмица ще е. Приятелят ми Викрам също ще се жени през тази седмица.
— Ти нали ще дойдеш на сватбите, Лин? — попита той леко навъсен. Джони беше човек, който услужваше на другите с безкористна щедрост. И както често става с такива хора, далеч не можеше да моли за услуги или да изразява желанията си със същата лекота.
— Не бих ги пропуснал за нищо на света! — разсмях се аз. — Ще дойда, накичен със звънчета! Съвсем буквално — като чуеш звън на звънчета, да знаеш, че идвам!